Вали, все по-силно вали… Събувам се и тръгвам боса… вървя, вървя бавно, много бавно… Дъждът се сипе, като из ведро. Така силно плиска в лицето ми, като че ли иска да изтръгне от мен някакво признание, иска да споделя нещо с него, но … не мога! Падам на колене и замирам в тъжните мисли, а той вали ли, вали… Но ето, че се свечерява, а той, сякаш изплакал своите сини очи, превръща всичко наоколо в светло и ведро майско утро. Ставам, сякаш се събуждам от някакъв кошмарен сън, бавно отварям очи и … всичко е толкова чисто, всичко е толкова приятно, а зелената нежност на природата ме прегръща с вечерната си усмивка. Усещам свежия въздух и притаения дъх на мокра земя… Една сълза наднича без глас от крайчето на окото ми, долавя свежия дъх на природата и, събрала сетни сили, започва бавно да се стича по бузата ми. За какво? За кого са тези сълзи? Но, защо? Нали не трябваше да плача, нали трябваше да бъда твърда! Да, така е , но когато нещо много силно, толкова силно те заболи, когато така рязко ...