„Како, ле, како! Ти ме отгледа!
стана свидетел на тихи победи!“
***
Тринайсетгодишният Ваньо написа с красиви букви първите два стиха от поредното си стихотворение. Посвещението започваше много обнадеждаващо; от него лъхаше някаква чиста и дълбока любов, говореща за силната връзка между по-голяма сестра и по-малко братче.
В стаята на момъка нахлуваха първите слънчеви лъчи. Детето, свело глава над дървеното си бюро, мислено търсеше най-точните думи, които се редяха на опашка в главата му. Момчето искаше да има и рима, и истина на бялото платно, но трудно бе да се одобрят стойностните кандидати.
„Дано се зарадва! Дали усмивката ще изгрее на млечнобялото ѝ лице?“, мислеше си Ваньо, жонглираше с рими и гледаше синия врат на Балкана, който се издигаше над кривите покриви на къщите и ги караше да изглеждат малки, смешни и потулени в мистичен срам.
Небето, разграфено от жълтеникави дири на самолети и кафеникави плясъци на птичи крила, искаше да се материализира и да помогне, но тази възможност не му се удаваше.
В стаята нямаше много неща. Легло, родопско одеяло, бюро, листове и химикали запълваха петнадесет квадратното място. По зле измазаните стени, стигащи на височина до два метра, висяха остатъци от мили и гнили спомени.
„Обичам те!“, Гергана обожаваше моментите, в които малкото ѝ братче спеше и тя можеше да го наблюдава спокойно. На анахронизми миришеше тук; стари, с побелели коси и разкривени зъби, със съсухрени тела и петна по отдавна сбръчканите лица.
© Димитър Драганов Всички права запазени