Това е поредната мрачна есенна вечер, в която стоя сама в стаята и мисля за Вас, Николас. Навън вали. Казвате, че при вас времето също е така мрачно и потискащо. Да благодарим на брат ми, че е така добър, да ни събира чрез писмата ни, макар и не така често, както бихме искали. Николас, бъдете до съпругата си. Тя навярно се съмнява, но не я карайте да страда излишно.

Днес Бехджамин беше оседлал коня и ме чакаше да пояздим в долината. Липсвате му. Чета го в погледа му. Опитва се да ви имитира по някакъв особен начин, който някак ме развеселява. Трябва да го видите Николас, той също страда.

Спомняте ли си онзи следобяд, когато хапвахме праскови и се шляехме в градината така щастливи? Исках да повтаряме тези дни на щастие до безкрай. Вие ме наричахте "лудетина", а аз се смеех, докато омекнат коленете ми. Да, Николас, очаквах да погалите косите ми и да ме целунете. Не се съмнявайте в това. Сега го желая още по-силно, а още по-силно искам да върна усмивката, с която дарявахте лицето ми с един Ваш поглед. Дали предствата ни за щастие беше еднаква? Дали още продължаваме така да мислим? Не питайте, Николас, за друг мъж, който би ме обикнал. Нека не се нараняваме. Далеч сте, мили мой. Но сърцето ми е Ваше. Нека се подчиним на времето. Мислите ли, че може да ни събере отново?