Един ден си тръгна… Чудех се тогава как ще продължа… Как ще живея без да те има в живота ми, без да ме вдъхновяваш… Ти ми даваше всичко, а изведнъж ми го изтръгна… Почувствах се сякаш съм малко дете, на което са взели любимата играчка, стоях и те гледах как се отдалечаваш, а с теб и всичко, което някога съм обичал…
Наистина бях като дете, само че изгубил наивността си и неповторимата детска блажена простота и глупост… Вече знаех твърде много и точно това ми пречеше да помръдна, пречеше ми да дишам, дори и не исках, но все пак тялото не мислеше така и сега след толкова време не съжалявам. Оценявам „шизофренията” си като нещо полезно, но това е тема за друга част от мен. Стоях и не исках да повярвам, че си тръгваш, чудех се как ще успея изобщо да се прибера, а какво остава да продължа всичко… И с право се чудех… та ти ми даваше всичко…
Остави ме самичък под поривите на вятъра и дори сълзите ми нямаха силата да потекат от натежалите ми, като буреносни облаци, изпълнени с щастие и тъга очи ...