Застанал на върха на един нисък хълм, Андрю Хайнс притисна слушалката на комуникационното устройство плътно към ухото си и трескаво занатиска копчето, чрез което се осъществяваше връзка с настоящето. От сутринта поне десет пъти бе опитвал да се свърже, но не бе успял, може би заради гъстата растителност – във всички посоки се простираха вековни дъбови гори. Защо ли не се бе сетил по-рано да се качи на хълм? Дали вината не бе в глада?
– Ричард, върни ни веднага! – извика Андрю без да си дава сметка, че може да привлече вниманието на хищници.
– Какво става, Анди? – попита Ричард – координаторът на проекта.
– Умираме от глад, това става. Върни ни веднага.
– Как така умирате от глад? При пристигането ви там, засякохме стадо зубри. Само на два километра бяха от вас.
– Преди да успеем да ги приближим се разбягаха. Явно се плашат от хора.
– Нормално е да се плашат, рядко виждат хора. Най-близката група неандерталци живее на петдесет километра от вас. Добре де, опитайте се да ударите нещо друг ...