Има ли дъно Вечността?
„От снощи вали на гъсти и едри парцали. Снегът се удряше в стъклата и се трупаше по первазите на прозорците...
Докато пиша тези редове - непрестанно мисля за теб и за това какъв ли щеше да бъде животът ми, ако ти беше тук... Отраснах само с майка си, а баща си почти не виждах, но като всички други деца и аз не бях сама. Дядо ми бе за мен бащата, който така и не ме поиска. Когато сънувах кошмари нощем и се събуждах плачейки, полюшвайки ме в прегръдките си, и избърсвайки сълзите ми започваше да ми разказва приказки, които ме приспиваха и ме отвеждаха в различни, чудни светове. Когато ноемврийският вятър неукротимо духаше, а снегът се сипеше по побелелите стъкла на прозорците дядо носеше прясно изпечени кифлички и горещ билков чай; пееше песни, и макар че не бяха съвсем точни и вярни, още си спомням някои от думите... Всички тези неща и още толкова много други... Начинът, по който ми говореше и ме гледаше - бе като истински баща за мен...
Зимните дни идваха и си отиваха... Мъглата, която се спускаше над Графството бе толкова гъста, че човек можеше да се загуби. И все пак - хубава област е Хелголанд... Прелестна през пролетта, красива през разцъфналото лято, великолепна през есента и още по - красива през зимата. Човек може да пътува в далечни страни без да срещне по - пленителна местност от Графството...”
Алисън остави дневника и писалката на малката стъклена масичка, и се приближи до прозореца. Навън бе все така мрачно и духаше неукротим вятър, който разпиляваше всичко - чувства, мисли, мечти...
Нашата история бе като любовен роман, в който имаше всякакви багри и различни нюанси. Роман за споделената и в същото време несподелена любов; изпълнен с всякакви чувства, преплетен с интриги, и вплетен в любовни триъгълници, изневери и убийства... Роман за чистата, всеотдайна любов, която няма граници, но в същото време е тъжна, самотна любов...
Катрин взе юргана от леглото, уви го около раменете си и отиде до отворения прозорец в дъното на стаята. Във въздуха витаеше леден полъх. Тя подпря брадичката си на рамката на прозореца и зачака с нетърпение изгрева.
Червената зора на утрото обеща прекрасен ден и за да удържи на това обещание слънцето се подаде зад хълма... В този момент Алисън обгърна нежно своята любима и не чувстваше нищо друго освен щастие, а като знак за потвърждаване на щастието й слънцето постепенно се извиси в безоблачното небе, като го обагри с най - различни цветове...
Всичко бе покрито със снежни преспи и въпреки това слънцето грееше силно. Златната светлина, която се беше промъкнала през пухкавите облаци се отразяваше в необятното синьо море - прекрасно като небесния свод, от където идваше светлината. Но по - привлекателен беше оттенъкът на женските очи - очите на Катрин Джоунс. За това си мислеше Алисън докато погледите им се преплитаха един с друг. Бяха изминали почти четири години откакто се бяха срещнали и спомените обгръщаха съзнанията им, горяха душите им, сърцата им... От мига, в който се бяха видяли, Алисън и Катрин си дадоха клетва за вечна вярност, и любов, но беше много повече от това. Доверие, уважение, подкрепа, разбиране - тези и още много други, които бяха основите в отношенията между хората. И въпреки пречките, през които бяха преминали, и тези, които се появяваха на пътя им - те все така излъчваха вечност. Любовта им беше силна, фантастична и неясна; чиста, натурална, и нелогична. Не беше просто привличане, а беше близост, подкрепа и нежност; болка, и радост, мъка и щастие...
Катрин Джоунс беше хубавица с пъстри очи и гарваново черни коси, и когато човек я видеше - чувството, което се раждаше в него бе непринудено и неудържимо възхищение, достигащо до обожание. Няма човек, който да не обожава всяка красота, върху която погледът му може да се спре, а Катрин притежаваше всички качества, за да заслужи подобно възторжено обожание.
- Искам да те нарисувам! – каза ми тя, а аз се взирах... Някъде, само и само да успея да избегна втренчения поглед на пъстрите й очи. - Нужно е само да кажеш „Да“. Просто кажи „Да“!
- Защо точно мен - с всичките следи от сълзи по лицето ми и всичките белези; с всичките ми глупави мечти и проклети стихове, и всичката горчивина в гърдите ми? Защо?
- Точно заради това. Аз те виждам такава, каквато си. Позволи и на другите да те видят такава, каквато си. Кажи „Да“, за да те извадя от черно-белия ти свят...
И казах „Да“...
Ръцете й играеха с грация, присъща само на художниците... И докато тя беше художник, аз ставах поетеса. Съзнанието ми мислеше в рими, които се блъскаха в главата ми; напираха навън, желаейки да се слеят с цветовете на платното, на което тя запечатваше образа ми...
- Готово... - гласът й, топъл и мек, като жълтото петно темперна боя, останала върху палитрата й, прекъсна мислите ми.
Отворих очите си и първото нещо, което видях, бяха разпиляни множество изписани листи, намачкани... И аз бях там – пишеща. Но когато се загледах в нарисувания от нея портрет видях как ръката ми, протегната към нечия друга ръка, докосваше върховете на нечии пръсти...
- Ще бъда там завинаги - до теб, за теб! Не ме е страх от следите от сълзи по лицето ти, нито от белезите ти; не ме е страх от болките и глупавите ти мечти! Истинската любов съществува! Обичам всичките ти проклети стихове! И дори, и цялата горчивина на света да се е събрала в гърдите ти - аз ще бъда там, за да те излекувам! И ако отново ме попиташ „Защо?“, просто ще ти кажа: „Защото те обичам!“
„Беше една от онези сутрини, които се изпълваха с оживление – небето се обличаше в пурпурните си одежди и придаваше 50 нюанса нежност на всичко под себе си, а хората бързаха за работа.
Лек ветрец танцуваше с клоните на дърветата, а на повечето места мъглата все още не се беше вдигнала от нощния си сън. И въпреки, че прогнозите обещаваха топло време, дори слънцето не беше излязло от люлката си.
Пътувайки по магистралата към Щутгарт наблюдавах надничащото иззад прозореца небе и там, измежду учестените удари на сърцето ми, и мислите ми за теб, с прасковено-златисти нишки слънцето прониза небето...
Градът остана зад гърбовете ни. Пред очите ни бяха пътят, бързащите коли и хоризонта, който всъщност беше навсякъде – заобикаляше ни, поглъщаше ни, чувстваше ни... Само небето над главите ни и земята под краката ни знаеха кога сме изгубени, безнадеждни, празни, и разбити на късове; само природата знаеше кога сме слаби и кога бягаме не от кой да е, а именно от себе си. И докато бягахме, дали от някого или повече от себе си, се разбивахме в собствените си страхове, понякога, и в нечии други.
Очите ни вече се бяха превърнали в езера; гласовете ни в тъжна, незавършена песен, а сърцата ни бяха разбивани толкова много пъти, че понякога забравяха да бият... Страдахме, плачехме, падахме, после ставахме и продължавахме напред; водехме битки със себе си, и с другите; хвърляхме се в бурите на живота ни и понякога се давехме... Бягахме от мислите и чувствата си; от разстоянията от човешка самота; от другите, дори от себе си; намирахме се, и се губехме, за да се намерим отново...
Разхвърляно и неподредено, като мислите, които ме обгръщаха в безвремието си, и ме караха да се питам: „Има ли дъно Вечността?“
Слънцето се беше вдигнало в небето достатъчно, за да видя отражението си в стъклото. Вгледах се в очите, които се отразяваха там – нейните, а в тях гореше пламъчето на онзи жив въглен, който възраждаше в мен огньове от смелост и готовност да покоря света, ръка за ръка с моята любима.
Инстинктивно хванах ръката й и се почувствах като първия път, когато я видях – малка, беззащитна, и като отворена книга за очите и душата й. Почувствах се като онзи топъл следобед в Борисовата градина, в който захарният памук се лепеше по пръстите и устните ни, докато се опитвахме да си го разделим.
Не знаех дали има дъно Вечността, но знаех, че тя е голямата любов на живота ми...
„И ето така се влюбих - истински, вълнуващо, близко, вдъхновяващо, хаотично, ненадейно, изпепеляващо... Завинаги!“