Събужда ме Руди, който нетърпеливо ходи из стаята, отваря прозореца и ни лъхва студеният въздух. Точно под балкона ни е цъфнала в бели цветове една слива, а наоколо - всичко заскрежено; явно температурите са паднали под нулата през нощта. Върхарите на близката планина - със сняг!
След закуската - прекрасни мекички! - се качваме на колата и потегляме за Гложенския манастир. Минаваме отново през Тетевен, Гложене и поемаме към Ябланица. Най-сетне, пътят се отклонява наляво и започваме внимателно изкачване. Пътят е добър, но две коли трудно могат да се разминат, затова Руди кара много внимателно.
На паркинга през манастира ранобудни продавачи вече опъват сергии и нареждат прочутите яблански лакомства. Въздухът ми се струва като студена напитка, която жадно попива в дробовете ми - толкова чист, студен и влажен е. Манастирът е нависоко. Влизаме по стръмните стълби в каменния вътрешен двор. Скривалището на Левски е една стая, превърната на музей. Тук е живял известно време и Васил Друмев. Влизаме и в църквата. Запалваме свещички. Помолваме се. Излизаме на нещо като каменна тераса, откъдето се откроява чудната гледка на околните планини и долини. Усещаме се като мъничка прашинка в сравнение с безмера. Снимаме се, естествено, на фона на красотите. После слизаме по обратния път. Пресрещат ни позакъснели туристи на групи.
Отново обядваме "При сестрите". Жената много ни се зарадва, като ни видя. Този път в заведението има семейство с едно дете; и те като нас са на почивка тук. Чуваме ги как хвалят "сестрите" и сме напълно съгласни с тях.
Този път си поръчвам само шкембе чорба с прекрасни домашни питки. Руди е на телешка глава в шкембе. Опитвам я - чудо! И кафето им също е добро. Във фоайето на хотела е пет пъти по-скъпо, а ние с Мария сме стари кафеджийки.
Вземаме за из път остатъка от питката, с надежда да нахраним четириногия ни вчерашен познат, но този път него го няма. Мятаме хляба на друго куче, недалече от хотела ни.
И отново - сън пред телевизора. После пак - джакузито. Този път сме сами, аз и Руди. Ето, това е истинското удоволствие! Вече знаем кои две дюзи са с най-мощни струи и се наместваме пред тях. Водата е топла и изглежда бистра.
Връщаме се точно след един час в стаята. Играем карти пред телевизора и цъкаме семки. Отиваме на късна вечеря.
Е, сега вече ресторантът на хотела е претъпкан! Младите сервитьорчета в бели ризки и черни панталонки не насмогват с поръчките. Храната се бави ужасно, защото имало само двама готвачи - един за салатите и един за ястията. Донасят първо салатата Цезар на Мария - огромна купа, която тя дори не можа да изяде, макар и подкрепена с бира.
На съседната маса двама около тридесет-четиридесетгодишни здравата се ухажват. "Той" ù държи ръката и нещо ù говори, после стават да танцуват, и пак, и пак, и пак... Отпуснат пастьозен тип с едри къдрици и очила. Дамата е с изрусени кичури и стегнато тяло.
Мария се отегчава и ни изоставя да си чакаме поръчката.
Руди ме кани на танц. Хубаво е! Жива музика с евъргрийни.
----
Третата сутрин ни събужда с топло слънце. Няма и помен от сланата. В плевнята точно срещу прозореца ни някакъв мъж рие сено с вила. Нямаме планове за разходка. След закуската нахлузваме банския и - право в джакузито. Топлото слънце е изкарало няколко човека по бански на шезлонгите в градината. А джакузито ври от народ. И деца, които се опитват да плуват между възрастните.
За този ден има предвиден Великденски обяд. Няма смисъл да питаме къде ще го бъде - сервитьорите започват да изнасят маси, столове, прибори... Нанизват три реда маси, като на селска сватба, под открито небе, до външния басейн. Впрочем, процесът се оказва доста продължителен. Седнали на шезлонгите отстрани, наблюдаваме спокойните действия на сервитьорите. Слънцето препича. Внезапно зазвучава народна музика. Ориентираме се да заемем места около масите. Безалкохолното и ракията започват да врат под слънчевите лъчи.
Ей го и попът, който отслужва дълга Великденска литургия. Чинно извиваме опашка пред него, да ни поръси със светена вода.
С
ервитьорите ни поднасят най-напред великденски яйца, после - салатата, печеното агне, питките и всичко останало. Обядът сякаш няма край. Завършва едва към 4 и половина, когато сянката на сградите пропълзява над софрите и внезапно повява хлад.
После пак играем карти и гледаме телевизия. "Шоколад". Чудесно филмче. И си лягаме, без нуждата от вечеря.
---
На сутринта набързо се отказахме от плановете за последно джакузи. Опаковахме багажа и - обратно към цивилизацията!
© Павлина Гатева Всички права запазени
Не съм ходила никога в тази част на България, но съм сигурна, че е много красиво и си заслужава да се види.Поздрави!