Днес дъждът на Зеления остров беше по – силен от обикновенно. Сякаш от небето се изсипваха кофи с вода една след друга. И все пак беше толкова топло. Дъждът беше толкова топъл, че някои капки дори пареха. По бреговете на Диамантеното море се виждаха само няколко силуети на работници. Те стояха край брега на морето и се взираха в мокрия пясък. Търсеха диаманти. Сред тях беше и Андор. Андор беше младо и набито момче, което беше дошло на Зеления остров преди две години. От тогава вършеше само това – търсеше диаманти. Всъщност това беше най – леката работа на острова и Андор би трябвало да се радва, че работи това. Някой от другите заточеници на острова бяха в северната му част където жегата беше още по-непоносима Тук Андор вършеше най – лесната работа – някой от заточениците на острова копаеха въглища, други се потапяха в морето за да търсят корали, а той трябваше да прави най – лесното – да събира диаманти. И все пак тук се чувстваше толкова отвратително. Климатът изобщо не му понасяше. Той беше северно момче. Преди да бъде заточен на Зеления Остров живееше заедно със семейството си в Тъмният лес. И още щеше да бъде там, ако не беше направил онази огромна грешка, която го заточи на този отвратителен остров. Беше нападнал принца. Всъщност Андор не го наричаше точно нападение. Според него беше просто защита на честта. Според него това, че е тук си заслужаваше – никой нямаше право да обижда семейството му и да накърнява достойнството им, бил той и принц на Великото кралство. Андор се чувстваше длъжен да направи нещо и не съжаляваше за постъпката си. Знаеше, че все някога ще се измъкне от Зеления Остров и ще се върне при семейството си. Не знаеше как ще го направи, нито кога,  но щеше да го направи рано или късно.

Днес денят беше беден на диаманти. Андор беше намерил едва 6, а беше на плажа вече от 4 часа. Трябваше да намери още, ако искаше да има вечеря довечера. Ако все пак помията, която и даваха може да се нарече вечеря.

Изведнъж както се беше вникнал в земята и забеляза нещо, което му приличаше много на диамант, но беше толкова голямо, че самия той не вярваше, че е диамант. Той се наведе и започна да рови из пясъка. След като го изрови не можа да повярва на очите си – това наистина беше диамант – беше най- големия диамант, който беше виждал през живота си. Така, като го гледаше му изглеждаше, че тежи най – малко 55 карата, но можеше да е и повече. Не можеше да повярва, че е намерил такова голямо бижу. Той се надигна и се обърна към Джон – едно 17 годишно момче, което беше дошло тук от скоро, но определено беше най-близкия му приятел тук. Робърт беше от Огнената скала и беше изпратен тук, защото баща му не могал да изплати заем, който взел от царската хазна. Баща му бил обезглавен през очите му, а той бил изпратен на Зеления остров ей така, за назидание.

-          Хей, Джон виж това.Това е най – големия диамант, който съм виждал! – започна да говори възторжено Андор

-          Уоу, удивителен е, много е хубав. Този диамант е поне 40 карата – каза Робърт като удивлението, което изпита в момента, в който видя диаманта се прочете в очите му.

-          Занеси го на отговорниците на кулата още сега. Знаеш правилата, когато намериш нещо толкова голямо като този диамант трябва веднага да и го покажеш.

По лицето на Андор се видя онази физионимия, която човек прави, когато нещо му е дошло на ум, но не е сигурен дали ще успее да го направи

-          Знаеш ли какво, ще го запазя за себе си.

-          Но не можеш довечера след като свърши смяната ни ще ни пребъркат както винаги и когато намерят камъка в теб ще те обесят на Дървото на сенките

Дървото на сенките беше едно вековно дърво, което беше разположено източно от Диамантените брегове. След като свършеше смяната на всички заточеници, които претърсват плажа за диаманти следваше проверка. Охраната ги нареждаше под строй и проверяваше всеки един от тях да не би да е взел някой диамант за себе си. Извеждаха ги пред строя и ги събличаха чисто голи за да проверят всяка една гънка по тялото. Откакто беше тук Андор беше видял всякакви начини да се скрият диаманти. Някои хора ги слагаха в дрехите си, в таен вътрешен джоб, но охраната ги проверяваше и винаги откриваше това, което криеха. Някои дори си правели рани в телата и слагали там диамантите. Други пък ги гълтали. И трите начина били неуспешни. При първите два охраната намираше веднага диамантите и водеха заточениците на Дървото на сенките, където ги обесваха пред всички.При третия начин охраната дори не се намесваше. Диаманта сам убиваше алчните хора, които го бяха погълнали и то по по – болезнен начин от първите два.Диамантът прорязваше червата и и ги караше да умират от болка от вътрешните кръвоизливи, които се получаваха в тялото и.

Сам се огледа наоколо  и се замисли. Единственото нещо, което се въртеше в главата му беше: “Какво да направи с камъка за да не могат да го открият стражите?” Изведнъж погледна към брега и сякаш нещо му присветна. Сякаш вече знаеше къде може да скрие камъка.

-          Знаеш ли  Джон, мисля че знам какво мога да направя с камъка, но трябва да ми помогнеш

-          Кажи и ще се опитам.

Андор му показа скалистия бряг на Зеления остров и му прошепна:

-          Ето, къде ще оставя камъка! Но искам да направиш нещо. Отиди при стражата и му кажи, че искаш да предадеш всички камъни, които си събрал днес, но му кажи, че не си сигурен за някой и го накарай да отиде и да донесе лупата си за да си сигурен, че това наистина е диамант.

-          Добре, но всичките камъни, които съм събрал днес изглеждат добре. Той няма да го направи.

Тогава Андор се огледа около брега за нещо, което прилича на диамант, но не е.И веднага забеляза една лъскавина по брега, която беше убеден, че не е диамант.

-          Ето, вземи това – каза той и даде лъскавината на Джон – занеси го при стражата и му кажи каквото ти заръчах. Веднага след като той влезе в кулата за да изнесе лупата аз ще изтичам и ще занеса камъка под скалите.

Джон взе лъскавината от ръцете на Андор и се затича към кулата. Отиде при стражата и започна да му говори. Андор не разбираше какво си казват, но вярваше на Джон и беше сигурен, че няма да го измами.Явно стражата се беше хванал, защото взе лъскавината от ръцете на Джон и я огледа.След това започна бавно да се качва по стълбите на кулата за да отиде да вземе лупата си и да се увери дали това е или не е диамант. Андор чакаше точно този момент. Той се затича към скалите и след около 4-5 крачки вече беше там. Близо до вълните морския бриз се усещаше още повече. Андор трябваше да намери добро място за диаманта за да не може той да бъде бутнат от морските вълни. Но времето му беше малко, а сякаш нямаше къде да остави камъка по скалите. Изведнъж намери една пролука в скалата и побърза да сложи диаманта в нея. Изглеждаше достатъчно дълбока за не я достигнат морските вълни, но беше и достатъчно широка за да може Андор да сложи свободно ръката си и да извади камъка. Изведнъж откъм кулата се чу вой и стража започна да крещи:

-          Ей, ти! Момче! Какво, по дяволите, правиш там?

Андор почувства, че кръвта в тялото му изведнъж изтива. Нямше никакъв шанс. Ако стажата беше видял диаманта щеше да го обеси на Дървото на сенките на мига или може би щеше да се смили над него и да го застреля още сега с карабината си. Край! Всичко свърши. Мечтата на Андор да напусне това място изведнъж изплува от главата му и излетя. Жалко! Щеше да умре толкова млад. Нямаше да успее да напусне Зеления остров. Нямаше да има семейство, деца. Никой освен хората на това пусто и изостанало място нямаше да знаят, че той дори е умрял.Беше жалко. Да си отиде заради такава проста грешка. Трябваше да даде диаманта на стражата както му каза Джон. Но...

Андор чу как стражата зарежда карабината си и усети, че смъртта е близо. Поне се радваше, че щеше да го гръмне, а не да го беси на Дървото на сенките. Така поне щеше да стане по-бързо и безболезнено. Изведнъж чу изстрел и инстинктивно се хвана за гърдите. Но изведнъж забеляза, че няма кръв по себе си. Стражата не беше стрелял по него.Но по кой тогава? Андор се обърна и не можеше да повярва на очите си. Джон лежеше по гръб в локва кръв и поемаше тежко последния си дъх. Стражата го беше застрелял само поради факта, че го беше разкарал да отиде до кулата за да може Андор да остави диаманта в скалите. Джон беше умрял заради него. Той беше виновен за смъртта му. Изведнъж в душата на Андор се надигна едно чувство на презрение към стражата смесено с чувство за вина.Той бързо изтича към брега за да не го забележат стражите. Клекна в пясъка и започна да се прави, че върши работата си. Изведнъж една сълза падна от лицето му и се попи в жълтия пясък. Тъгата в душата на Андор се надигаше – беше загубил единствения си приятел тук, заради алчността си. Андор изтри сълзите си и продължи да върши работата си. Нямаше време за тъга. Беше време за работа.

Към края на деня температурите на Зеления остров спаднаха и дъжда спря. Отшелниците продължаваха да работят и да търсят диаманти по плажа. Тялото на Джон остана още не повече от 2 часа на пясъка и след това го прибраха в някакъв чувал и го изхвърлиха в морето. Когато го вдигнаха за последен път Андор се обърна към  него и прошепна с думи, които показваха колко всъщност скърби той – “Сбогом, приятелю!” изшептя с насълзени очи Андор. Изведнъж морето довя силен вятър и дъждът започна да вали. Отново започна да се сипе като из ведро. Листата на палмите се вееха от вятъра, а някъде от далеч отново изкънтя звук от изстрелян куршум.

-          Днес останахме с двама по – малко – каза един негър, който търсеше близо до Андор – Съжалявам за приятеля ти, знам че бяхте близки

-          Благодаря – каза Андор и продължи с работата си сякаш нищо не е станало

След няколко минути и наредиха да занесат диамантите, които са намерили на стражата и да се връщат за проверка. Андор се повдигна леко от пясъка и започна да ходи бързо, а торбата с диамантите, които беше насъбрал леко се биеше в краката му.

Скоро щеше да дойде дъждовния период и тогава събирането на диаманти щеше да стане още по – трудно. Изведнъж морето си успокои и вълните започнаха да се бият много леко в скалите. Вятърът утихна, но продължи да вали.

П.С.  Моля, споделете мнението си за историята в коментарите. Наистина ще бъде важно за мен.

П.С.С. Великото кралство разгръща различни истории, случващи се в едно митично кралство. Още съм в началото на историите, по нататък те се разгръщат и се навръзват една с друга. За момента на компютъра си имам около 15 части от историята, като тя е далеч от края си, но ще продължа да ги пускам само, ако наистина ви харесват,  и има смисъл в това, разбира се.