Обедното слънце вече напичаше, ставаше мор. Оливър и Леа отдавна се бяха отказали от идеята за тичане към вкъщи. Този пек, тази жега – нямаха шанс. Не бяха спортисти, даже мразеха спорта. Прибирането им протече мълчаливо, всеки погълнат от мислите си. Леа погледна към Оли, който гледаше в някаква точка, движеща се явно малко преди тях. Чудеше се какво ли си мисли той. Изведнъж някаква черна котка изскочи насреща им.

   - Я, Бъги се появи! – каза весело Оли. Това беше домашния им котарак, който беше много пухкав, много дебел и… много мързелив. Той ги погледна, сякаш не ги познава.

   - Ау, хвана си гадже и вече забрави за нас, а? – пошегува се момчето. Но котаракът застана и втренчи зелените си очи в Леа. То така или иначе не се разбираха, но този злобен поглед беше доста притеснителен. Бъги изви гръб и почна да съска срещу момичето. После избяга уплашено нанякъде. Оливър погледна въпросително сестра си.

    - Не ме гледай така, нищо не съм му направила!

    - Добре де, просто ми стана чудно как така изведнъж се озлоби срещу тебе.

    - Е той никога не ме е харесвал, само на теб ти се мазни.

Телефонът на Леа иззвъня. Беше майка им.

    - Къде сте, защо не се обадихте, че ще излизате? – да, определено беше бясна. – Май забравихте за уговорката ни.

Леа замръзна. Сега се сети, че днес родителите им щяха да отидат на едноседмична почивка за двама (странно, не казаха къде) и трябваше да гледат малкия си брат. Оливър взе телефона от ръцете ù.

    - Мамо, споко. Наблизо сме, ей са идваме. Искахме да наберем мащерка. – Ама само как му се отдаваше да лъже правдоподобно, помисли си Леа.

    - Хубаво. – каза кисело майка им и затвори.

    - Хайде да побързаме, че живи ще ни изядат. – каза сериозно брат ù.

    - Ама, чакай, ние нямаме мащерка…

     - Оу, вярно. – плесна се по челото Оли. Той клекна и прокара пръсти по земята. После се изправи и погледна сестра си.

     - Какво, защо ме гледаш така? – попита тя.

     - Ами няма само аз да правя магии - усмихна се благо той. - Вече си вещица, мисля че ще успееш да накараш една мащерка да поникне.

     - Нямам шанс, но ще опитам. Тя клекна и положи длан на земята. Затвори очи, каза правилно думите. Усети електричеството по себе си и как то отива към земята. Сякаш тя беше проводникът на силата. Малко преди да отвори очи, си пое дълбоко въздух. Вероятността да не поникне нищо беше голяма. Отвори очи и замръзна. До нея брат ù седеше с увиснало чене. В радиус около два метра около нея беше израсла мащерка.

    - Как го направи? – попита Оливър смаяно. Той протърка очите си, все още не вярваше на видяното.

   - Ами не знам, но дай да берем, че нашите ще ни направят на нищо. Набраха, колкото да има. Създадената от Леа полянка от мащерка беше като малък оазис на фона на потъпканата трева. Красиво е, помисли си момичето. После продължиха да ходят, малко им оставаше. Добре че минаваха през гората, иначе щяха да изгорят. Когато стигнаха вкъщи, Леа спря. Искаше да обмисли дали версията им ще седи правдоподобно. Тя, във вчерашните си дрехи, мръсна и кална. Оливър също не беше чист, даже ходеше несресан. Но що-годе по-спретнат от нея. И двамата носеха мащерка, нали уж са ходили да берат. Сякаш нещо ù убягваше, нещо липсваше. Поне с такова чувство оставаше. Стисна зъби и звъннаха на вратата. Следваше конско, което щеше да продължи известно време. А след това може би тичане след малкия ù брат. Умът ù препускаше. Погледна към Оливър, който беше стиснал челюстите си, а пръстите, държащи мащерката, бяха побелели. Определено беше нервен, особено след онова, което прикриха, което тя му каза, което направи снощи. Той я погледна и сякаш в този момент между тях мълчаливо се сключи една уговорка да не казват нищо на родителите си. Ясно, че това, което Леа направи снощи, беше наказуемо. Но и действията на Оливър за прикриване на следите биха били достатъчно основание да го обвинят в съучастничество. Вратата се отвори и последва едночасово конско, за което бяха наясно, че ще чуят.