ВЕСКО
В една непрогледна, ветровита вечер през април 1954, се роди той... Не плачеше като другите бебета, беше по-скоро хленч, скимтене. Слабичък, леко мургав, с голяма черна коса и хубаво личице. Майка му го целуна и се разплака, нарече го Веселин, с надеждата живота му да е лек и радостен.
Баща му не дойде нито веднъж на свиждане. Не дойде и за изписването. От родилния дом ги прибра съседка от блока.
Нямаше никой вкъщи, Надка се разплака като видя каква кочина е навсякъде - мивката пълна със засъхнали съдове, масата неразтребвана от дни... Трохи, боклуци и мръсни дрехи се въргаляха по пода. Нахрани Веско и започна да почиства.
Отново започна да я мачка животът - тревоги, безсънни нощи и непрестанен тормоз. Дъщеря ù Сия никак не ù помагаше - държеше страната на баща си, защото ù угаждаше за всичко и бе единственото същество на този свят, към което той изпитваше обич. Стойчо изобщо не поглеждаше Веско - все едно не съществува. Беше предупредил, че ако го чуе да плаче, докато спи за деж ...