Към 8 и половина решавам да си тръгна и аз. Само че никъде не откривам ключове. Че и съм заключена отгоре на всичко. И звънвам на лИбоФта ми. Вдига ми след около век:
– Кажи?
– Имаш ли резервни ключове, Надежда ме е заключила.
Той мисли сума ти време и накрая решава че няма.
– Ами прати някой с твоите да ми отключи.
Няма да разкарвам Надето, живее на другия край на града.
– Няма кой. Просто ме изчакай.
– Колко?
– Час, два. Извън града съм.
– Имам работа, не мога да чакам толкова.
– Разбери ме, нищо не мога да направя в момента. Просто ме изчакай, трябва да затварям.
Въздъхвам, почнахме старите песни на нов глас. Ходи на огледи, ама от вътрешните. Тоя път обаче нямам намерение да се ядосвам. Я да видим сложил ли е джакузи... Мдаа. Пускам го да се пълни и се качвам да си дърпам филмчета на телефона. После се излягам в топлата вода с чаша вино, козе сирене и поредицата за Борн. И по някое време заспивам. Когато се събуждам минава 12. Борил го няма никакъв. Качвам се в спалнята и си продъл ...