19.11.2017 г., 17:05 ч.

Виенско кафе 3/ 6 

  Проза » Повести и романи
1061 6 6
8 мин за четене

– Excuse me, can I take pictures of you? I'm a photographer.1

Погледнах изненадано мъжа и в първия момент реших, че е някой навлек, който се прави на интересен, за да ме заговори. Прибирах се от кварталния магазин вкъщи с една кутия натурален сок и той ме беше спрял в една градинка между блоковете. После го загледах, не приличаше на българин, а и наистина носеше професионален фотоапарат. Мълчах и той реши, че не съм го разбрала и потупа фотоапарата си, а после посочи мен:

– Аз снимка? Can I?2

Усмихнах му се и минах на английски:

– Наистина ли сте фотограф?

Той ми се усмихна широко:

– Говорите английски? Слава богу. Последните няколко пъти все попадам на хора, които не говорят и не ме разбират. Фотограф съм за един медиен портал, но вас искам да ви снимам за мой проект. “Стоте лица на тъгата”, така се казва.

– И смятате, че моето лице носи един от стоте нюанса на тъгата?

– Така мисля. Мисля че ви тежи нещо, което се мъчите да скриете от всички.

– Реших, че искате да ме снимате, защото съм бременна. - бях в шестия и вече ми личеше.

– Аз съм бразилец, израснал съм във фавела, това са много бедни пренаселени квартали. Бременна жена е една от най-често срещаните гледки там, не ми е интересна.

– И как момче от фавелата се оказва в България?

Мъжът ми се усмихна широко:

– Аз съм Диего, приятно ми е. Поканете ме на кафе и ще ви разкажа.

Засмях се:

– В Бразилия жените ли канят?

– Не, но когато поканя жена в България, винаги ми отказват. Реших да пробвам обратния вариант.

– Аз съм Светла, приятно ми е. Бразилските мъже възпитани ли са?

– Изключително много, а аз съм най-възпитания между тях.

– Тогава може да повървите с мен и да ми разкажете вашата история.

– А може ли да ви снимам и после наистина да пием кафе? Ще се закълна на мъжа ви, че нямам никакви нечисти помисли.

– По-добре се закълнете на мен, в България жените от малки ни учат как да се бием.

 

Диего се оказа един от най-забавните хора, които бях срещала. И танцуваше като истински бразилец. Вечер след работа ходех при него да си говорим, живееше в една мансарда в една стара къща и сутрин и вечер снимаше изгревите и залезите през прозореца. За моя изненада нямаше приятелка. Каза, че не разбирал българките. Живеел в Австрия и там нямал проблеми да проумее местната култура. В България не му се получавало. Особено с жените. Веднъж сме се държали като бразилки, друг път като австрийки, това не било нормално. Засмях се:

– В България няма нищо нормално. Ние сме страната на абсурдите.

Познавахме се от около месец, когато ми каза:

– По принцип отразявам целите Балкани и през повечето време живея в Сърбия. Там ми харесваше най-много. Сега трябва да замина за около седмица да снимам с един журналист, после искам да се върна тука. Каква всъщност е историята с бащата на бебето ти? И моля те, не ми отговаряй пак със шеги.

Замълчах за малко и после се завъртях към Диего, лежахме на спалнята му в мансардното му студио :

– Не иска бебето, нито мен. Българин е, но живее в Германия. Изживява се като плейбой, хубав е, има пари, майка му е много богата, и той иска да си прави само каквото му харесва и да си живее живота. Караше ме да направя аборт, аз не се съгласих и отидох при майка му. Тя е старомодна, мисли че щом е направил бебето трябва да се ожени за мен независимо дали ме харесва. Затова ме прибра и ме издържа.

Диего ме погали по лицето:

– А ти искаш ли да се ожениш за него?

– Не знам, наистина. Той... имаше си връзка, когато забременях. Една немкиня, много красива, още е с нея.

– А ти имаше ли връзка?

Усмихнах се криво:

– Да. Разделихме се, когато разбрах че съм бременна.

Диего се заигра с един кичур от косата ми:

– Защо не му каза, че детето е негово? Мъжете винаги се връзваме.

– Защото не е, на Кристиан е, така се казва.

– Той обажда ли ти се? Не таткото на бебето, другия.

– Понякога, защо?

– Просто питам. Може ли да правим секс?

Засмях се, задаваше ми този въпрос поне по два пъти на ден.

– Не Диего, не може.

Той направи тъжна физиономия:

– Защо не ми вярваш, че не е опасно? Ще съм много внимателен. Ако бях българин щеше да ми дадеш, не ми даваш, защото мислиш че бразилците сме груби. Това е гадно.

Целунах го по бузата:

– Добър опит, но отговора си е все така, не. Ще трябва да си изживееш фетишите с някоя друга.

Той ми направи муцунка:

– Нямам фетиш към бременни жени, имам фетиш към теб. И искам да се върна тук след командировката в Сърбия. Сериозен съм.

Гледаше ме в очите и аз поклатих глава:

– Бременна съм в седмия, Диего.

– Това няма значение. Питам те, искаш ли да се върна тук?

Замълчах и той започна да ме целува по лицето. Леки целувки, сякаш е малко момченце. Засмях се и се загледах в бягащите облаци, точно над главите ни имаше стъклена капандура, после хванах Диего за косата, повдигнах главата му и го погледнах в очите:

– Да, искам.

Той ми се усмихна щастливо и продължи с целувките. Харесваше ми да съм с него. Беше нежен, мил и напълно луд като всеки истински бразилец, както ми каза той. Върна се след десетина дни и си смени квартирата с партерна, защото вече трудно качвах стълби. Ходех при него всеки ден след работа, но не оставах през нощта, беше ме страх Алекс да не разбере, че имам връзка. Един ден валеше проливен дъжд, аз чаках да спре, за да си тръгна и се бях подпряла с длан на прозореца. Диего ме снимаше непрекъснато, вече дори не обръщах внимание на това, но когато видях тази снимка... не предполагах, че изглеждам толкова тъжна. Наистина се беше получило уникално. Погледна ме:

– Може ли да я използвам? Ще я изрежа, няма да се разбира къде си снимана. Ще напиша, че съм те снимал в едно кафене.

– Можеш ли някак да скриеш очите ми?

– Не, ще се загуби ефекта. Моля те, разреши ми.

Показа ми готовата снимка и аз се съгласих, наистина не се разбираше къде е правена. Кръсти я „Сълзата на живота“. Името ми хареса. След 2 месеца, буквално няколко дни преди да родя ми се обади от Австрия:

– Спечелих конкурс с твоята снимка. Обичам те, обичам те, обичам те. Целуни бебето от мен.

Засмях се:

– Още не се е родило.

Той ми намигна:

– Знам, затова аз ще долетя тая вечер да те целуна и да му предам, че целувката е от мен.

И наистина дойде. Това ми харесваше в него, беше спонтанен, емоционален и импулсивен. Никога не мислеше за утре, важно беше днес да му е хубаво. Дойде вечерта и тъкмо ни разправяше за конкурса с Кали, когато на вратата се звънна, както звънеше Алекс. В съвременен апартамент е трудно да скриеш любовник, няма масивни гардероби и леглата са ниски. Набутахме Диего зад завесите в спалнята, добре че нямахме и щори. Алекс влезе, подуши въздуха, Диего имаше навика да се залива с тонове автършейф, изгледа Кали, която и отвърна с най-невинната си физиономия, намигна ми на мен и след малко си тръгна. Беше решила, че Кали си е викнала гадже и го е скрила. Диего си отлетя сутринта, честно казано не разбрах за къде, а след няколко дни аз прегърнах сина си за първи път. Кали му каза и той ми се обади:

– Целуни бебето от мен, а това е моя подарък за него.

Кликнах на линка, който ми беше пратил. Имаше десетки снимки, изгреви, залези, романтика, интересни природни места, облени в светлини мегаполиси и всички бяха с пожелания „за бебето на Светла“. Диего ми се усмихна:

– Ще има още много, писах в почти всички световни фотографски форуми и помолих от часа на раждането на сина ти до 12 тази вечер местно време всеки, който иска да му направи по една снимка за спомен. Един ден ще му ги покажеш, да види какъв е бил света в деня в който се е родил.

Изпратих му въздушна целувка в камерата:

– Благодаря ти. Обичам те!

Той ми щракна снимка от камерата и ми я показа:

– Вече не си тъжна.

Усмихнах се:

– Не, вече не съм. Имам син на цели четири часа.

– Децата са голяма радост, нали? Спомням си като се родиха моите.

Погледнах го изненадано:

– Имаш деца? - никога не беше споменавал.

– Две момчета, на 8 и 12.

Този път откровено го зяпнах:

– На колко стана баща за първи път?

Той ме дари с най-чаровната си усмивка:

– На 16. Казах ти, че съм от фавела. Живях две години с майката на Рикардо, после се разделихме и срещнах майката на Жоао.

Намигнах му:

– Бурна младост, а?

Изпрати ми една въздушна целувка:

– Още не е свършила, от теб искам момиче.

Засмях се:

– Ще почакаме засега.

 

1. Извинете, може ли да ви снимам? Фотограф съм.

2. Може ли?

© Elder Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Стойчо, винаги много се радвам, когато видя твой коментар
  • Право на лични чувства...
    Я,колко е разкрепостен бразилецът!
    С малко забавен(закъснял) коментар,давай нататък,хубаво е!
  • Лина, усетила си много точно това, което се опитвах да опиша като усещане. Мариана, Яна, всеки път, когато вляза и видя, че историята още ви е интересна, се радвам изключително много. Георги, радвам се да ви видя на страничката си.
  • Продължаваш да надграждаш, и това много ми харесва, образа на Светла. Накара ме да се замисля за онова, което ни прави истински, щастливи, живи... и всъщност това ми достави огромна радост. Благодаря, Елдер/Елена. Очаквам продължението.
  • Прекрасно. Трудно ми е да открия друга дума...
  • Понеже пиша проза, чета поезия и одобрявам там. Та не бях надниквал насам. Надникнах, зачетох се. Хубав и интересен разказ /като цяло/ - събития, герои, емоции, мисъл...
    Хареса ми. Ще продължа да следя...
Предложения
: ??:??