– Кокаин ли взимаш?
Въпроса ме втрещява. Никога не съм взимала наркотици, дори като тинейджър и не мога да разбера какво го е накарало да си помисли това.
– Какво взимаш, Алекс? Няма да те оставя, докато не ми кажеш.
– Добре, г-н социални грижи. Пия антидепресанти предписани ми от лекар. Съжалявам, че те разочаровам и не съм наркоманка.
– Тоя лекар не ти ли каза, че те не трябва да се смесват с алкохол?
Вдигам рамене:
– Така по-лесно заспивам.
– Ъхъ, само дето можеш да заспиш и завинаги. Или да получиш инфаркт, зависи какви са.
– Сега и лекар ли стана?
През цялото време докато се разправяме седя права срещу него и сега той също се изправя.
– Стига, Алекс. Да не мислиш, че си първата която минава през всичко това. Срещу стреса има само едно лекарство и то е две лъжици майната му. Не почнеш ли да го вземаш навреме, всичко отива по дяволите. Имаш сериозен проблем и трябва да го осъзнаеш. Трябва да спреш хапчетата и пиенето. И да започнеш да се храниш. Не искаш да си оставиш детето сирак, нали?
Той говори абсолютно сериозно и това ме стряска.
– Не пия толкова много, по едно или две вечер за да заспя и това е.
– Само по едно, защо ли не ми се вярва...
Прав е, едно отдавна вече ми е малко.
– Всяка вечер ли пиеш?
Свивам рамене.
– От както се захвана с бизнеса ли?
– Да.
– А хапчетата?
– От около година.
– Защо ти ги дадоха?
– Да мога да спя.
– За това дават приспивателни, за какво ти бяха антидепресанти?
Замълчавам, защото не знам какво да му отговоря.
– За какво ти ги дадоха, Алекс?
– Защото имах проблем.
– Какъв проблем?
– Няма значение.
– Има.
– Не, няма. Разбирам, че се опитваш да ми помогнеш, но това са лични неща и не те засягат.
– Добре. В тая измислена баня има ли топла вода?
– Да, за какво ти е?
Той започва да се съблича, без да ми отговори и аз го ръгвам с пръст в гърдите:
– Няма да спиш тука.
Поглежда замислено дивана:
– Честно казано и на мен не ми се вярва да мога да заспя на това чудо на социалистическата индустрия, но поне ще опитам. Да имаш някое ново бигче? Мислех, че ще дойдеш у нас и не съм си взел нищо.
– Бори...
– Моля те, Алекс. Цял ден съм шофирал, бях в Румъния. Каталясал и мръсен съм. Нямам сили да споря. Нямаш ли бигче наистина? Мразя да съм брадясал.
Намирам му бигче и хавлия и той се завира с мъки в банята. После се наместваме криво ляво на дивана и той ме поглежда:
– Гледай си филмчета или каквото там правиш, не ми пречиш. Аз ще си заспя.
В крайна сметка след малко въртене филмчето си го прожектираме сами. Слава богу, че комунистите правеха здрави мебели.
Той се измъква на разсъмване за да отиде до банята и колкото и да внимава, аз се събуждам. Блока е нисък и чувам първите автобуси да потеглят.
– Събудих ли те, извинявай – Борил се мушва обратно в леглото и ме прегръща. Тялото му е студено и аз придърпвам краката му между моите да ги стопля, както правех с Криси, когато беше малък.
– Тука винаги ли е такъв студ?
Края на януари е и температурите навън са минусови. Вътре не е много по-различно. Парното е представено от едно миниатюрно радиаторче и то не влияе особено на микроклимата.
– Да.
– Знаеш ли, луда си да мръзнеш цяла зима в тая дупка.
– Откъде да знам, че ще е студено. Когато я взимах беше топло.
– Защо поне не си взе една печка?
– По цял ден съм в офиса, студа не ми пречи вечер.
– Пък аз всеки път, като ходим на ново място, се притеснявам дали ще ти хареса хотела...
– Сериозно?
– Ами да, създаваш впечатление на много префърцунена.
– Аз, префърцунена?
– Ама след пижамата с мечетата, може и да реша че съм грешал.
– Е, поне нямам боксерки на сърчица...
– Стига де, казах ти че бяха подарък от гаджето. Да откажа да ги надяна ли...
– Те затова хората са казали, че любовта изисква жертви.
– Знаеш ли, че май ще ставам дядо. Някакъв македонец подлъгал щерката. Трябва да го видя и да му взема страха отрано.
– Не се престаравай, да не избяга.
– Няма. Зарибила го е вече тя. Аз заради майка и навремето 6 месеца лежах в дисципа. Бях граничар в Елхово. Тя дойде с техните в Бс на море, ама ми писа преди това. И аз на една градска свих едни робошки от един склад на ткзс-то. Някой си ги окачил и си отишъл и аз ги бях бройнал и ги свих. И на датата вечерта след проверка духнах. Зарових военните дрехи под едно дърво в шумата и пеш газ към Бургас, а то е 100 км. Накрая мина едно момче с камион и ме взе. И се намерихме с нея, имахме си уговорена среща на едно място на плажа и тя ми донесе цивилни дрехи. И аз десет дена плаж, гадже, купони, голям кеф. Обаче дойде време те да си ходят, тя е от Радомир и аз и викам: „И аз ще дойда“. И на автобуса ме спипаха военните. И аз ударих единия, за да избягам. Ама другия ме хвана и айде в дисципа в Плевен. А там такива ги ядох, голям гърч. Изкарах дисципа, дослужвах и през цялото време си пишехме. И накрая уволнявам се, а тя не идва да ме посрещне. И аз, прибрах се в София само да видя наште и газ към Радомир. Отивам пред тях, тя се крие. Вися, вися, не идва. Накрая вечерта майка и си идва от работа и аз я пресрещнах. Тя ме познаваше там от морето и мойта, тя се казва Надя, и разправяла за мен. Та си поговорихме с майка и доста и след 3 дни се оженихме, а след 5 месеца ми се роди момиченце.
В стаята вече е светло и аз го поглеждам, той ми се усмихва и ми намига.
– Мое си е. Казахме на всички, че съм избягал и сме го направили. Даже и на нашите. Второто обаче много трудно стана, може и в мене да е била причината, не знам.
– А истинския баща?
– Не знам, тя не ми каза. Тя само плачеше в началото и аз се чудех какво да я правя, ние живеехме тогава у тях. И реших да се преместим в друг град. Ама в Сф нямаше къде да живеем и имах една леля тука и тя каза: „Ела те при мен“. Тоя апартамент където сега живея е неин. Тя имаше един син и той беше починал при катастрофа. И ние дойдохме и много се разбирахме с нея. И Надя се успокои, бебето беше здраво, аз вадех добри пари. С на тоя Любо охранителя един братовчед почнахме разни търговии, само крокодили не сме продавали. Първо нямахме кола и с влака, ходим намерим там от някой завод някоя стока и юруш към другия край на България да я продаваме. Слизаме на гарата натоварени като мулета и почваме там от лелките на гарата, да ги излъжем да купят нещо, да се разтоварим и така. После едно момченце от Варна ни предложи безбандеролни цигари да пласираме. То си имаше някакъв канал там. Почнахме и много добри пари вадехме, обаче се появиха някакви пишлемета и взеха да ни скачат. И аз викам, няма да стане тая работа така. И си викнахме повече хора, и а някой ни е скочил, а после двоен кютек е отнесъл. После почнахме ние да си внасяме цигарите, ама аз по едно време се дръпнах, там беше почнало да става опасно и минах на коли да внасям и разни стоки от Турция, такива неща. И там преди едни избори дойде едно момче да моли за пари да става кмет. И аз много се чудех, щото ми се гледаше загубена работа, ама Надя ме нави и дадох. И накрая се оказа, че аз съм дал почти два пъти повече от другите. Още сме си големи приятелчета с него. Ти как се запозна с бившия си?
– В училище. Голяма любов от 15 годишни. Навсякъде заедно. Оженихме се, после се роди Криси и всички ни завиждаха колко хубаво си живеем. После се роди второто ни дете.
Борил се извърта, за да ме погледне.
– Почина на 7, имаше синдрома на Даун и много усложнения. И приказката свърши.
– Съжалявам, че те върнах към това – той ме целува по главата.
– Нямаше как да знаеш – прокарвам ръка през косата му и той си извърта ухото за да го погаля. Това с ушите ми е смешно, но той буквално се разтапя от кеф. Е, още едно бутонче за запалване, лошо няма.
– Ревнива ли си, Алекс?
Подсмихвам се:
– Защо?
– Ами, моногамията е трудно нещо за мен.
– Известно ми е. В случая обаче въпросът е излишен, защото отношенията ни не са такива, че да си поставяме ограничения.
– Така ли?!
– За мен, да. За теб не е ли така?
– Не. Няма ограничения, когато един човек ти е безразличен. Ти на мен не си ми.
– Добре, тогава просто ограниченията ми спрямо теб не включват и други връзки.
– Стига да не закачам теб прекалено често, а?
Свивам рамене:
– Просто се отнасям с разбиране към проблема ти.
Той ме поглежда:
– Проблема има и други решения...
– Тц, не си падам по тях.
– Не си пробвала, ако опиташ може и да си промениш мнението.
Подсмихвам се:
– Откъде знаеш, че не съм?
Борил ме поглежда с интерес и после поклаща отрицателно глава:
– Не си.
– Може да съм или да не съм, въпросът е, че не си падам по това. Суингър ли си?
– Не точно. Просто ми харесва, ако компанията е добра, хората да се отпуснат и да се забавляват.
– Няма лошо – казвам.
– Но ти не си падаш по това?
– Не.
Той се надига на лакът за да ме вижда.
– А, ако сме в такава компания, но си го правим ние двамата?
Разрошвам косата му и му правя муцунка:
– Мнее...
– Уффф – отпуска се с тежка въздишка назад. - Пак съм отсвирен.
– Горкия ти. Назначи си нова секретарка – намигам му.
– Стига, Алекс. Хубаво ми е с теб. Спокойно ми е. Искам и на теб да ти е така. Не искам да се крием, да се лъжем и другите фокуси. Защо не искаш да живеем заедно?
– Истината ли? Безкрайно ми е дотегнало да се грижа за мъж. Нямаш представа какво облекчение е да не се чудиш всеки ден как да избалансираш с парите, какво да купиш, какво да сготвиш и как да платиш сметките. После да се прибираш скапана от работа и да трябва да подхващаш втората смяна веднага, защото всичко чака теб. Ако наредя всички измити чинии и изпрано пране през годините, сигурно ще покрият половината земя. Писнало ми е от всичко това. Безкрайно ми е писнало.
Той ме погалва по рамото:
– С мен няма да ти се налага да правиш нищо от това. Имам си една леля да ми чисти и готви, имам си и пари за сметките. Имам и две спални, ако не искаш да ме гушкаш вечер.
© Elder Всички права запазени