breg (Кирил Тенджов)
34 141
16.08.2019 г., 23:17 ч.

Вината 

  Проза
1887 4 23
5 мин за четене

 Сам... Сам лягаше, сам ставаше...
Ако не го потърсеха за работа, денят минаваше бавно, трудно... Радваше се, когато отидеше да работи някъде. Работеше до късно вечер, за да не остава вкъщи. Със спомените си. С вините си...
Със строителство се занимаваше - всичко, каквото трябваше, за да се построи или ремонтира къща. Научи занаята като млад - в казармата, та до днес. Колко пъти трябва да се наведеш, да вземеш тухла, да я поставиш на място; накрая да бъде здраво, красиво, да останеш доволен... Вечер умората плъзваше по ръцете, нощите не успяваха да я изцедят докрай, а сутринта трябваше да се продължи. Ден след ден, година след година... По-старите майстори си пийваха, кой колкото смяташе, че му е "нормата". Скоро започна и той. Дали помагаше за умората, не беше сигурен, но успяваше да отпусне тялото си след тежката работа през деня.
Но днес прекали. Няколко дни работи в тези хора. Работата спореше. "Чорбаджията" беше все до него, поднасяше му едва ли не в ръцете материалите, допитваха се един друг кое-как да стане, пък и приказката вървеше. Имаше нужда да се наприказва. Да усети, че го разбират, да олекне на душата му... Попадна точно на такъв човек. Вечерта поседнаха на двора. Дълго разказва за мъката си, много ракия изпи...
... Полунощ отмина, а сънят сякаш се беше изпарил. Пък и как да заспи, като разказът продължаваше! Спомените в безпорядък се блъскаха в главата му, един изместваше друг - кой от кой по-мъчителен...
Вече мина половин година, откакто остана сам. Тя... Ангелина... почина... Тези дни ще и направи панихида. Казват, че на такива дни мъртвите идват и се срещат с най-близките си хора. Никога не е вярвал в това, но сега толкова му се искаше да стане! Ала дали искаше и тя? Дали му е простила всичко...
Обичаше я! Беше сигурен! Обичаше я по своя си начин. Разбираем само за него.
Бе тиха женица. Добра, работлива... Не беше хубавица, но и сега виждаше пред себе си, в мрака на стаята, големите и тъмни очи, които все така обичливо, но и често укорно го гледаха. Укор, да... Никога гняв, никога омраза не съзря в тях. А заслужаваше...
Харесваха го жените. А и той не бягаше. За какво го харесваха и сам не разбра, но успя да се забърка в не една и две истории. Още като ерген... Но и после! Сега, ако поискаше да си спомни всичките изневери, би ги объркал! Кога - как беше се случило... И тя, Ангелина, все прощаваше. Не разбра само, простила ли е за най-тежкото му прегрешение.
Бяха бригада от село. Прочуха се с майсторията си, та ги търсеха надалеч. Хората харесваха работата им и ги канеха да построят още една, още една къща... Спяха у стопаните, на които работеха. Лятно време, под навес. Колко му трябва на един мъж, свикнал да го пече слънцето и да го мокри дъжда! Случваше се и цял месец да не се прибира у дома, където го чакаше Ангелина с двете им момичета.
...Тази жена живееше наблизо до къщата, която строяха. Забеляза я още първите дни. Минаваше няколко пъти на ден покрай тях, а очите и игриво шареха нависоко, където се бяха наредили зидарите. Как няма да я забележи! Разпита вечерта стопаните - вдовица била. На другата нощ не спа под навеса.... и по-другата... и така, докато не свършиха работата. Другарите му разбраха веднага къде ходи по нощите, но съучастнически мълчаха и само скришом го подкачаха. А той беше горд и доволен.
Когато всички си тръгнаха за село, заръча да кажат на Ангелина, че ще остане още някой ден, защото са го наели за още малко, на друго място.
Така и обяснили те, но някой не издържал, та подшушнал някъде, разнесло се... стигнало до нея.
А вдовицата добре си беше направила сметката. Цял ден му намираше работа - тук ще закърпи, там ще направи нещо ново... През нощта се разплащаха - отдавна нямаше мъж край себе си.
Минаха няколко дни, беше се разположил като стопанин в нейната къща. Харесваше му да се събужда до чуждата жена, да го глезят. Тя умееше тези неща - със салтанатите му, с целия си женски подход. Така и онази сутрин, когато денят беше напреднал, а те още се забавляваха в леглото.
На портите се почука веднъж, два пъти, а след малко последваха няколко силни настойчиви удари. И двамата ги чуха, спогледаха се, но тя го успокои - някоя съседка е навярно, иска нещо... Загърна криво-ляво пеньоара си и излезе да отвори. Той любопитно надникна зад пердето на отворения прозорец, та видя и чу всичко.
Сякаш мравки пропълзяха от петите до главата му. През портите влезе Ангелина! Неговата Ангелина!
А тя огледа внимателно двора и като не видя никого, отправи поглед към прозорците на къщата. Краката му омекнаха...,дръпна се... Чу я да казва:
- Майстора търся! Имало добър майстор тук, та... него търся.

- А... това ли е било... Майсторът е тук. Ти не си тукашна?
- Не съм, но много го похвалиха, та надалече се чува за него!
- Сега, сега... Той вътре работи. Почакай, ще излезе...
Облече се с треперещи ръце, показа се. Погледът надолу... А Ангелина без заобикалки подхвана:
- Хайде, майсторе! Имам много работа за тебе!
Погледна я изненадано. Очакваше плач, клетви... Тогава за първи път видя пламъци в очите и! Сякаш го пронизваше с погледа си, изпълнен с укор, ирония, яд...
Докато успее да каже нещо, тя продължи:
- Събирай си инструментите и да вървим! Автобусът скоро ще се върне...
После се врътна и излезе на улицата. Двамата останаха в двора - той виновно мълчеше, вдовицата с изпитателен поглед го оглеждаше и сякаш схвана най-сетне положението, та му рече:
- Е, щом си толкова прочут... Заминавай... Моята работа свърши...
Събра си багажа. Намери я на спирката. И автобусът скоро пристигна...
После... Тя не отвори никога дума за това свое пътуване. Опита на няколко пъти да подхване разговор, да обясни, да се извини... Отговаряше, че му е простила, но никога не беше убеден. Дълбоко в себе си се чувстваше като уличено в беля дете, а вината трябваше да носи до края на живота си.
Никога не и изневери повече...
...Сега е сам. Двете дъщери се омъжиха надалече. Рядко го навестяваха.
Сам... Сам лягаш, сам ставаш... Със спомените си. С вините си...
- Ангелино... Ще дойдеш ли?... Прости ли ми?... Тежко ми е... Ангелино!
В мрака изплуваха отново големите и очи. И в тях същите пламъци...
Стана и се отправи към шкафа, където имаше бутилка с ракия. Надигна я и изля дълга глътка в гърлото си. Седна на пода, пи отново и отново...
Потърсиха го едва след няколко дни. За работа...
Но Ангелина му беше простила и прибрала отново при себе си...

© Кирил Тенджов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Това, което си написала, ми дава кураж и вдъхновение да пиша, Пепи! Благодаря ти!
  • Сега го прочетох бавно, дума по дума: май съм го писала вече - толкова омаен разказвач си, така леко пренасяш читателя във времето и мястото! Благодаря!
  • Lilia_Anna. Едва сега, след този анализ, схванах това, което чувствах, докато създавах този разказ, но все ми убягваше. Да... усещането за вина не означава разкаяние. В прототипа на моят герой не усещах разкаяние, колкото и да ми се искаше. Несъзнателно съм предал този факт и в разказа. Неговата драма е самотата...
    Безкрайно съм ти благодарен, Бояна, за този твой прочит!
  • Поздравления! Впечатли ме образът на Ангелина, определена като „женица” от автора. Нейното благородно, тихо страдание, което се чувства в разказа дори и зад текста, ни изпраща назад във времената, когато жената е била наистина женствена – с тиха, кротка, дълбоко затрогваща обич и сърце, приютяващо болките, без да огорчава близките си. Ангелина разрешава по един невероятно фин начин драматичната завръзка, без да нарани никой от забърканите в тази история герои, а по-скоро разтърсва заспалата им съвест. На фона на този светъл, почти неземен образ, главният герой изглежда доста нелепо в желанието си да докаже, че я „обича по свой начин”. Доста жалко изглеждат както вдовицата с шарещи очи, търсеща да запълни с някой празното си легло, така и мотивираните от същата житейска „ценност” жени. Въпросът за вината остава открит. Извинение, обяснение, беля, дете, всъщност показват желание за оправдание. В разказа липсва разкаянието и така вината притиска човека до смърт. А смъртта не прощава.
  • МарияДимитрова.67 (Мария Димитрова). Вдовицата е мотивирана от много страни. Животът я е научил как да постига целите си и ние не бива да я съдим, защото не познаваме в дълбочина миналото ѝ. Както казвате: хора всякакви - ценности, също. Благодаря ви, че проявихте интерес!
    ИнаКалина (Красимира Чакърова). Благодаря ви за положителното мнение! Да... Няма по-тежка присъда от собствените угризения. Сам Достоевски го доказва...
    batchvarov (Дон Бъч). Да - има опасност авторът да се подхлъзне и "задълбае" в грешната посока, когато се захваща с тази тема. Намеренията ми бяха да развия сюжета пестеливо, но въздействащо. Благодаря ви, че точно в тази посока оценявате качествата на този разказ!
  • Сигурно вдовицата си е мислила, че щом Бог ѝ е отнел мъжа, тя има право да отнема чужди. Хора всякакви. Ценности – също. И всеки си има мотиви, които го оправдават пред съвестта му. Доколко са основателни, е друг въпрос.Поздравления за замислящия разказ.
  • Прочетох с интерес. Тежък разказ, а леко се чете. Пестеливо, а въздействащо изградени образи. Най-тежката вина е тази, която носи човек сам на себе си присъжда. "... каква отговорност ще търсите от онзи, чиито угризения надхвърлят злосторството му?" Много ми хареса разказа!
  • Благодатна тема, но и опасна с всеобятността си, може лесно да подхлъзне. Мисля, че е добре развита тук. Със събрана фабула, стегната фраза и запомнящи се образи.
  • Метафората, Anita765, за процепът в душата на човека, ми се иска да разбираме в обратния смисъл - спасение, облекчение от огромното емоционално напрежение в нас. Едно своеобразно "изпускане на парата". Ако го няма, следва експлозия!
  • Такива, ненатяквани вини се носят до гроб. Точно те бавно и методично разяждат устоите на душата ти. Непростените вини, които по никакъв начин не можеш да пратиш като оправдание в другия, повличат емоционалното състояние надолу и не намираш нищо, с което можеш да запълниш процепа, който са си направили в теб.
  • Благодаря, Mazaco!
    Благодаря, DPP (SMooth)! Да не се "бъркаме" в Господните работи, и без това не можем да ги разберем. Хубава вечер!
  • Страхотен финал. И разказа е чудесно изграден, че да почувстваш болката. Пък и реалистичен - казват, че Господ оставял тези на Земята, дето имат да мислят за вината си, а прибирал добрите... Знае ли човек, ама като останеш сам, всичко черно изглежда още по-черно!
  • Поздравления за майсторството! Много хубав разказ.
  • Благодаря ти, brinne! Благодаря ти, svetlitschka! Радвам се, че идвате в моя свят и изказвате мнение. А аз... обичам да разказвам! Хубав деен!
  • Много дълбоки образи, поздравления за моженето!
  • Здравей, Галя! Разбирането ми е, че авторът трябва да е безпристрастен към героите си, но да ги изгражда просто и ясно, въпреки цялата сложност и недостъпност на всяка човешка душа. Но, изглежда, това умеят само големите майстори, защото понякога образът на лирическия ми герой дълго владее съзнанието ми, присъства в ежедневието ми... като най-близък мой човек. С други думи, обичам си го като собствено дете! Други "претупвам" надве-натри... и бързо ги забравям. И правилно казваш, че читателят усеща всяка пристрастност, а това поражда чувство за предопределеност, липса на желание за определяне на собствено отношение. Все важни неща, които съпътстват прочита и възприемането на едно литературно произведение.
    Безкрайно ти благодаря, Галя, че повдигаш въпроси от "кухнята" на създаването на една художествена творба и тук разсъждаваме за това! Мнението ми е, че трябва да има такава отделна тема във форумите.
    С поздрав: К. Тенджов
  • Много ме впечатли разказа с това, че всички образи са на хора - индивиди, хора със силни характери, майсторски изградени от автора. И освен това някак си е ясно, според мен, че авторът разбира героите си, никого не съди и ги обича, такива - каквито са. Може би точно затова съдбата му е отредила важна роля в реалната история, по която е написал разказа. (Този похват с разбирането на човешката душа,такава-каквато е, както знаем, е много силно изразен при великия Достоевски и затова обичаме не само праведния Альоша, но и грешника Митя Карамазов.) Поздрав!
  • Благодаря ви за хубавите думи, Ангелче, palenka и patrizzia!
  • Хубав!
  • С Лия. Това, което сам си причини човек, никой друг не може.
  • Искаше ми се... много ми се искаше да получа този коментар, LiaNik! Благодаря! И сама знаеш, че когато успееш да провокираш читателя да се замисли над сътвореното... значи си успяла. Разбира се, в едно художествено произведение, не само сюжетът може да предизвика размисли! Не искам да разсъждавам върху разказа си - ти добре си казала всичко. Само ще "издам", че "чорбаджията" , пред когото прави своеобразната си изповед моят герой... съм аз. Хубав ден!
    Благодаря, Блу, че прочете и оцени този разказ!
  • Хубав разказ.
  • Хареса ми разказът. Добре изграден емоционално. Ангелина е описана, така, че да остави следа в съзнанието на читателя. Слабостта на героя е изградена, чрез онези навици, които са упадъчни за едно общество, но...Какво означава, едно "повече не и изневери"?...Риторичен въпрос е.Но, ако героят беше останал до вдовицата, може би щеше да разбере, какво е още по-голям Ад...Ако не ценим това, което имаме, то става ненужно за нас. Не разбираме ли човекът до нас, изведнъж сме изумени колко много неща можем да намерим в другият, а всъщност просто не сме гледали в дълбокото на същността му. И често не си задаваме въпроса: Можем ли без него и доколко? Чудесно заглавие. Ще оставя другите сами да си направят изводите по историята. Поздрави!
Предложения
: ??:??