Caput III

(глава трета, част първа)

"Грешни решения"

  Нямаше нищо останало тук.

 Само мрак и пусто пространство. Нямаше за какво да се задържа – не можех нито да се предам, нито имах волята да продължа, нито притежавах нужното желание да се боря, защото нямаше за какво. Наказанието ме държеше на Земята, а животите що изживях през вековете бяха поддържани от неволята. Всяко мое прераждане до сега, завършваше по един и същи начин: ужасна, мъчителна смърт, независимо коя година и на кое кътче от Земята се намирах. С две думи: безсмислено съществуване.

Пустотата се бе разпространила. Намирах се в Небитието, но не онова Небитие, което си представяш, човеко, а друго, съвсем различно. Това "място" бе запазено само за печални души като мен. На това вакантно място душата ми спеше докато не дойдеше време да бъде изпратена в ново човешко тяло. До тогава, жалката ми душа стоеше окована в клетка като див звяр, който бе приспан за известно време.    Толкова привикнах с тишината, че накрая тя се превърна в моя приятелка: мълчалива, готова да те изслуша, и да те обземе до най-дълбоките дебри на безсмъртната ти душа. Сега аз просто "спях". Това бе единственият начин да потисна болката и умората от собственото ми проклятие. Спях за да не чувствам абсолютно нищо.

  Имаше време, в което познавах себе си твърде добре, но това време отдавна отмина. Бях в покой с години наред далеч от човешкия живот, от наказанието и от Смъртта. Намирах се в Другото измерение. Този покой за мен беше миг. Миг, за който копнеех, веднага щом се преродя в ново тяло, защото знаех, че мъките ми започваха отначало. Сега не зная какво да кажа, какво да направя, нито какво да мисля. Няма нищо, което да ме държи силна и неуязвима. Точно в този момент аз съм противоположното. Една развалина, която се молеше това да спре, но беше напразно. Нямаше никакъв смисъл да търся спасение, което не съществуваше. Онова чувство на празнота ме обзе, веднага щом си спомних за смъртния живот. Наказанието беше повече от жестоко.

  Не знаеш нищо, човеко! Ти си смъртно същество свикнало да живее за мимолетни години на Земята. Твоята омраза, радост и болка, твоята любов изчезват с времето, а аз от друга страна - какво да кажа? Ще живея вечно.

  Годината беше 2611 пр. н.е. Тогава живеех в Древен Египет под управлението на фараон Кхаба, династия трета. Тогава животът беше съвсем друг и хората бяха различни. Но нещото, което ме караше да изпитвам уважение към египтяните, беше тяхното отношение към традициите и тяхното строго спазване. Самосъзнанието им към заобикалящия ги свят и начинът, по който разбираха и приемаха нещата, ме караше да имам останала жалка надежда към човечеството. Другата причина, поради която ги уважавах, беше тяхната любов и страхопочитание към Боговете като Амон Ра, Анубис, Озирис и прочие. Вярата

им, че има живот след Смъртта, и че от Другата страна приключението те първа започва, беше много дълбока. Това ме накара да се замисля… Още тогава те живееха с ясната представа, че не са вечни и единственото нещо, което остава след тях, е не родът им, а нещата що са създали приживе.

Ирония! Въпреки респекта ми към тези смъртни същества, аз дълбоко ги презирах и по странен начин им завиждах, че за тях краят съществува. Ето какво се случи тогава…

XXI.VI.2611 год.пр.н.е

  Беше лятото на 2611 г. пр. Хр. Тогава живеех в Царския дворец на скъпия ми брат Кхаба, който беше фараон през този период. Тогава те ме наричаха Енемера’ханисен, което в превод означаваше “бяло слънце”. От всичките ми имена до сега, това име го считах за красиво…

Една нощ се събудих от странен шум в коридора. Чуха се крясъци и писъци на жена. Когато станах да проверя какво се случва, беше късно. Пред портите на покоите ми бе убита една от прислужничките ми. Макар очите ми да бяха привикнали с ужасяващите гледки и ноздрите ми да бяха свикнали с мириса на смърт, аз се вкамених при тази картина. По цялото ми тяло полази онова смразяващо чувство, че някой бе дошъл да отнеме живота ти и те дебнеше отнякъде да се покажеш. В същия този момент царските стражи дойдоха.

-  Господарке! Господарке! Жива сте! – извика главно-командващият в паника, притичвайки се към мен. Нямах сили да реагирам и не отговорих.

- Махнете по най-бързия начин тялото на робинята! – извика той хладнокръвно към останалите мъже, докато погледът му беше втренчен в мен. А аз бях още по-вцепенена. Не виждах. Погледът ми беше спрял на онова място, където лежеше студеното окървавено тяло на прислужницата. В същия този момент фараон Кхаба дойде с бързи стъпки към мен. Всички се отдръпнаха, свели поглед надолу. Той се приближи до мен и ме прегърна силно. Едва тогава, при топлината му, тялото ми като че ли се отърси и бях способна да се движа. Проявих признак на слабост и заплаках…

- Изчезнете от погледа ми! Ще ви убия, задето позволихте това да се случи! – изкрещя в гнева си, обръщайки се към тях. Последва мълчание.

-  Изчезнете! - повтори той още веднъж, по-гневен от преди малко и извади острието си. Уби един от тях. Това накара стражите да се уплашат и избягаха с приведени глави. А аз още плачех. Той се обърна към мен, като ме прегърна отново.

- Не плачете, скъпа сестричке. Вече всичко е наред. Вие сте в безопасност и няма да позволя на никой да Ви нарани! Няма да позволя на никой да Ви докосне! Уверявам Ви! Кълна се в Боговете! – рече ми той, опитвайки се да ме успокои. В гласа му усетих нотка на съжаление и загриженост. Същият този дрезгав, силен глас сега беше тих и нежен, а очите му – черни, дълбоки, тъмни бездни, изпълнени със студенина и безразличие, сега ме гледаха с чувство на топлина и безпокойство, и уплашени от факта, че можеха да ме загубят завинаги. Така не отроних и думичка. Нямах нито желанието, нито възможността да го направя. Кървавата баня, на която бях свидетел, предполагаше за опит за покушение над царския род, като се започнеше от мен, но не исках да мисля за това. Вгледах се в очите му и видях една силна душа, готова да направи всичко за да защити семейството си, а в следващия момент видях собственото си отражение, което никак не приличаше на него…

***

  Той ме хвана през кръста и ме отнесе в неговите покои. Там той се погрижи за мен. Съблече внимателно дрехите ми и ме отнесе към мраморната вана. Колкото и безсрамно да звучеше, в мен не се настани онова чувство на срам и голота, а точно обратното. Докато бях във ваната с него, почувствах облекчение. Не знаех как да го опиша. След това ми помогна да се облека. Тази негова загрижена за мен страна за първи път видях, и чак сега виждах от какво беше породена. От страх, който беше типичен за хората да не загубят някого, но имаше и нещо друго. Аз познавах само неговата студена и безразлична към мен личност. И докато го гледах, аз осъзнах, че той ме обичаше с цялото си човешко същество. Това ме накара да замлъкна; да бъда още по-мълчалива. Гледах го – висок, строен, с тъмно-кестенява коса и черни очи. Ръцете му не бяха груби, по-скоро излъчваха сигурност и спокойствие, а чертите на лицето му бяха изваяни от ръцете на неговите богове. Но колкото и да се вглеждах в него, виждах само едно: неговата душа, а тя беше смъртна…

Изведнъж Кхаба проговори, нарушавайки тишината, настанила се между нас.

- Много сте мълчалива, сестричке. Не сте обелили и дума, откакто дойдохме в покоите ми. Разбирам, че преживяхте стрес, но аз не помогнах ли той да отмине? Или не е достатъчно за сестра ми?

- Простете ми, Господарю, за моето мълчание! Благодаря Ви, че се погрижихте за мен. Чувствам се по-добре. – отвърнах. Той вдигна погледа си към мен и положи ръцете си върху моите.

- Няма какво да Ви прощавам. Аз съм виновен, че позволих това да се случи. – рече той, въздишайки тежко. – Може би знаете за какво беше всичко това? – продължи той. Аз поклатих глава в несъгласие – Нямам никаква представа за какво ми говорите! Той се дръпна рязко от мен.  – Опитаха се да Ви убият, скъпа сестро. Чрез убийството на робинята се опитват да ни предупредят, че следващата ще сте Вие, но аз няма да го позволя! Не ще падне косъм от сестрината коса!

- Не мислех, че съм толкова важна за Вас, братко Кхаба. Той ме погледна намръщено. – Изглежда нищо не знаете за чувствата ми и дълга ми към Вас, Енемера’ханисен!

- Единственото нещо, което съм получила от Вас, Господарю, е студенината Ви и грубото Ви отношение към мен. Как да знам за тези Ваши чувства? Как мога да бъда сигурна, че дори в момента не ме лъжете?! – отвърнах дръпнато.

- Ставате прекалено дръзка с думите си, сестро! Аз съм Владетелят на цял Египет. Ако не мога да опазя сестра си, как бих могъл да опазя страната си от враговете? Какъв владетел ще съм пред Амон Ра? Затова, Енемера, не смейте да ме наричате лъжец повече, защото няма да Ви го простя.  Замълчете по-добре. – каза Кхаба.

  Мина се известно време. Отново тишината се настани между кътчетата на стаята. Бяхме обърнати с гръб, всеки до различен ъгъл на стаята. Не се мина много време, когато реших да си тръгна и да се върна в покоите си. Нямах място в покоите на фараона, независимо че беше мой брат. Извърнах  поглед и понечих да отворя вратата, когато той ме хвана за ръката.

- Къде отивате? – внезапно прекъсна мисълта ми той. – В покоите си. – отвърнах.

- Никъде няма да ходите. Ще спите при мен, за Ваша безопасност. Така ще съм убеден, че сте добре. – рече в отговор, и за да ме разубеди, се приближи към мен и ме придърпа към себе си. Не смеех нищо да направя, нито да кажа. Спорът ни ме накара да се почувствам още по-зле отколкото бях.  “Колко съм жалка! Срам ме е от себе си.” – си помислих и заплаках отново…

- Не мога да спя в покоите на фараона. Не е правилно, Господарю. – рекох тихо.

- Правилно е, защото така го чувствам. Истината е, че дълбоко Ви обичам, Енемера, и вярвам, че и Вие изпитвате същото.  Простете ми болката, която съм Ви причинил. – прошепна той в ухото ми, а след това ме вдигна на ръце, целуна ме по челото и ме отнесе в постелята си…