Прибирам се уморена. Свалям обувките, палтото, шапката и усмивката. Кой да предположи, че една усмивка, стояла цял ден кротко на лицето ми, ще боли повече от неудобна обувка? Е, вече съм вкъщи. Тук ме чакат тишината, монотонното тиктакане на стария стенен часовник и куп спомени, отдавна хванали прах. Тук, на касата на вратата отбелязвахме колко съм пораснала. Чертата от години насам е една и съща – 1,60 точно. Нито сантиметър повече. А една зима бяхме толкова болни, че прекарахме дни наред на този диван. До камината, от която се чуваше пукане. Обичах да гледам огъня в нея, но ме заболяваха очите. Затова просто си лежах кротко и пиех чая, който баба носеше. Тя сядаше до нас и разказваше нещо. Нямаше значение какво. Щом баба говореше, винаги беше интересно. Затварях очи и си представях всичко, като на стар филм...  Точно на това място на пода прекарвах часове наред след училище, говорейки с най-добрата си приятелка. После разбрах, че телефонът не е точно безплатен. Под масата в кухнята пък веднъж намерих хамстера, който пак беше избягал. В тази кухня веднъж ударих сестра си с тиган. А тук, на път към спалните, редовно си закачах единия пантоф. Имаше някакво винтче, което упорито се подаваше и в което така и не се научих да не се спъвам. А влезех ли в моята стая, бях в крепост. Бях убедена, че ако не позволя на сестра ми да влезе, нещо почти магическо ще я спре да отвори вратата. „Нямаш право в мойта стая”. И колко пъти съм стояла пред нейната затворена врата, молейки се да вляза! Дълго не осъзнах, че това всъщност зависи от мен. Че толкова неща зависят от мен. Това е да си дете. Нищо не е толкова важно, колкото да изядеш възможно най-много от бабиния кекс..

03.02.2014