Ленив септемврийски  следобед е.Приютили сме се върху пейка в чакалнята на централна Софийска гара.Аз  и вярната ми дружка Мита  сме изпружили напред подути  от уличния маратон копитца. Напъваме се да им дадем шанс за нови рекорди,макар че се чувствуваме  изцедени до сухо като цитруси за фреш.Подобно на гълъби,  накацали по площада „ Свети Петър”във Ватикана, доверчиво са ни наобиколили дузина препълнени  торби с покупки.Това идване в „голямото село” си беше автентична  авантюра от където и да я погледнеш.Осъществи се                 по идея на неспокойния дух на Мита.Всичко е свързано с хроничната й любов към пътуването  с влак. Мита категорично отказва да пътува по шосета.Когато попадне на ж.п.гара приятелката ми първо отива до най-близкия коловоз,коленичи и с упование  вдишва мириса на засмолените траверси.После погалва благовейно лъскавите релси и им прошепва  своята благословия.Изправя  се   тържествено и се отдалечава с достойнство и чувство за изпълнен дълг.Никога не бих си позволила да разказвам това, ако многократно не бях виждала с очите си тая церемония.

        За Мита пътуването с влак е необикновено романтично преживяване.Тя обожава тракането и потропването по релсите,свирката на локомотива, малките гарички и кантони...Но  най-много обича нощните пътувания,защото виждала величието на Вселената,изразено чрез вечното й движение.Чувствувала се като една пътуваща мини-Вселена.

     Всяка година приятелката ми поне по два пъти пътува с влак до София.Посещава театрални представления, черпи  се със стари колеги от двата института,които е завършила, пазарува и се прибира с обновени впечатления и много вдъхновена. Все едно,че е получила  очаквано любовно признание.Тоя път, за да не скърша хатъра й се съгласих да пътуваме двете с влака.

         Отминаха три дни препълнени с богата колекция от събития.Ето че ние отново чакаме на гарата къщурките на колела. Мита като изпечен наркоман предвкусва дозата блаженство под въздействието на любимото си возило. Аз обаче съм по-скептична...

       Качваме се  в първа класа.Има още 15 минути до тръгването на влака.Настаняваме се.Мита вади от някаква чанта три порцеланови чашки.После налива само в едната  от термос  прочутото си кафе.То  е приготвено по нейна тайна рецепта.-Фанче,знаеш,че те обичам,но трябва да изпълня докрай дълга си на ж.п фенка-дипломатично се обръща към  мене тя.Като магьосник измъква отнякъде луксозна кутия с шоколадови бонбони и така с кафето и  бонбоните тържествено се отправя към служебното купе.Едно любопитство ме сръгва в ребрата и  ме понася след нея.Там, вглъбен в мисловни битовизми, кротко седи кондукторът. Мита му поднася кафето,черпи го с бонбон и усмихната до уши го гледа мило.Човечецът е изненадан,но учтиво й честити рождения ден.Защото Мита за нищо на света не желае да се шуми около повода и причините за почерпката. 

         Ето,че вече  отпиваме първа живителна глътка кафе.Започнах да усещам отново,че съм жива. Мита ме фиксира майчински с изумрудени очи. Долива още малко кафе в чашите и разчувствувана почти до сълзи казва:-Фанче-е-е,Фанче,ти не знаеш,но мене съдбата от бебе ме е закачила като вагонче към   локомотива на живота.Аз съм свързана по наследство с влаковете и ж.п.линиите.На времето баща ми когато бил войник служил като трудовак. Строил ж.п. линия някъде в западна България.Мама била още ученичка,но се запознала с него и любовта им тръгнала като дрезина по наклонена линия.Храната на трудоваците не била нещо особено и затова влюбеният трудовак бил толкова кльощав,че вътрешната му анатомия можела да се наблюдава и без рентген.Родителите му се извисявали  максимално  върху скалата на немотията.  Не можело да се очаква от тях да го спонсорират. Но ученичката имала любящо сърце и всеки ден му носела по няколко филии хляб и шарена мерудия.Най-после ж.п линията била построена,войнаклъкът и той свършил и двете влюбени гугутки се отправили към студентските банки. Смятали да се оженят след като се дипломират.Но вечният глад на тати объркал всички сметки.Съквартирантът му често получавал кошници с храна от родителите си.Тати винаги усложливо му помагал да ги опразни.Та една привечер когато с мама материализирали любовта си под юргана, на заключената врата заблъскал юнашки квартирантът.Той отправял молитвени вопли към баща ми.Използувал всички  позволени и непозволени изразни средства.Настоявал тати да прояви подобаващо на бъдещ вишист висше възпитание. Да пожали поредната кошница.В нея трябвало да има няколко добре изсушени суджука.Трябвало,но вече ги нямало...Било ужасно късно за  молби...Унищожителят на суджук обаче се сепнал, не можал да се въздържи.Не успял да се отдръпне навреме от обекта на насладите и белята станала.Така аз съм се настанила трайно в корема на мама.

         Когато сключвали брак в общината, нямали пари дори за една чорба.Но съквартирантът/нека да е благословен/имал кошница с мармалад от джанки и  хляб.Младоженците си спретнали с тях пищно сватбено угощение.Всичко се омело до шушка...

         Мама била бремена в последния месец.Решила да прескочи за два дни при родителите си.Тръгнала сама,защото на баща ми му предстоял  труден изпит.  Благодарение на мене тя приличала на търкалящ се цирков шатър, на който са пришили  глава,ръце и крака.Било опасно да се преминава край нея.Толкова високообемна била. Във влака  пътувала спокойно,защото пътниците до един се отказвали да влязат в нейното купе, щом я видели.Трима мъжаги с благородни сърца едва успели да я монтират върху перона на нейната гара.За по-направо минала през чакалнята.Искала  да погледне разписанието на заминаващите влакове.Точно тогава аз съм решила да напусна шатъра на мама,за  да се представя най-после на света.Изтекли й водите и смаяната родилка се тръшнала върху една пейка.  Започнала да издава вой на пресекулки.Подобно на сирена  предупреждаваща за въздушно нападение. Първо се озовала на мястото на събитието продавачката на билети.Тя  видяла какво е дереджето и разбрала,че сама е обречена на неуспех.Затова хукнала да събира дежурния персонал на гарата.Поради извънаредното положение  забравили мъжкия си свян, влетяли началник- гарата,ръководител-движението и един  сервитьор от бюфета на гарата.Засуетили се тримата  влъхви –акушери.Донесли топла вода, една изпрана ресторантска покривка,  малко восъчен канап и одеколон  за дезинфекция.Първо се показала главата ми.Като съм видяла посрещачите сигурно съм се смутила. Отказала съм да излизам по нататък. Голям зор преживяли с мене.Пробвали се всичките.Опитвали един след друг да ме извадят,но напразно.Накрая ръководител-движението размахал палката под носа ми сякаш разрешил  тръгването ми по нататък.  Аз най-после съм се изнизала   навън.Срязали пъпната ми връв,  завързали я  с восъчния канап,умили ме с топла водица и ме повили в ресторантската покривка.Всички,които са ми бабували,Фанче, до ден днешен са живи и здрави.  Мама всяка година на бабин ден ги събира у дома на трапеза...

Известно време мълчахме и двете с Мита.Аз бях порядъчно развълнувана,а Мита навярно като ловец на бисери се беше гмурнала надълбоко в спомените си.Извади ни от вцепинението  силна музика и весел глъч.На една  малка гара подпийнали цигани изпращаха судент да се учи за учител. Всички се изреждаха да целуват студента и да го кичат с цветя.Така че той приличаше на паметна плоча през юбелейна дата...Погледахме,посмяхме се докато ченетата на Мита си отпочинат.Тя продължи отново:-Най-интересните случки от живота ми ставаха във влакове по време на пътуване,Фанче.Веднъж пътувахме с мама  по балканската линия.Отначало бяхме в купето само двете.Но на някаква гара мъж на средна възраст се приобщи към женската ни компания.Да съм била тогава на не повече от  осем-девет години.Господинът  поведе с мама някакъв струваше ми се много закачлив разговор.На мама изобщо не й беше неприятно,защото се кискаше и кършеше гласа си  като  актриса от самодеен театър.Когато  влакът спря на нашата гара господинът пожела да ни помогне с багажа.На гарата той купи от лавката един голям шоколад за мене,а на мама подари бонбониера във формата на сърце.Това,което ме изненада беше,че след като подаде бонбоните,ухажорът се наведе и млясна мама звучно по устата.Беше много смешен,защото цялото мамино червило  остана върху  неговите устни и брада.Мама зяпна и после много дълго не можа да затвори устата си.Господинът едва успя да се качи в последния вагон на потеглилия вече влак и дъло маха и раздава щедро въздушни целувки към нас.

       Мита отпи поредната гкътка кафе,обърна очи нагоре,примлясна сладко и продължи като един Швейк  да ниже своите истории:-Една година моят първи съпруг Гатю Авджиев беше в командировка за един месец.Аз реших да отскоча до мама и татко да ги видя.Само след няколко часа щеше да настъпи  новата година. Влакът се пукаше по шевовите.На всичко отгоре се движеше със закъснение от два часа.На  голяма възлова гара  имаше отвън толкова много пътници,че щурмът на Бастилията ряпа да яде.На свободната единична седалка срещу мене се настани господин ,изтупан в празнични одежди и с много закачлив и палав поглед.Господинът не си губеше времето.Още преди да потегли влака,той ме атакува с няколко на пръв поглед невинни въпроси.Трябваше да покажа класа на възпитан човек и затова открито отговорих на въпросите му.Знаеш ме,Фанче,че не съм светица.Интересът понякога ме е принуждавал да поизлъжа.Но лъжа заради самата лъжа не е по вкуса ми.Не можех да зная накъде ще задуха вятъра?!Казах му,че отивам при родителите си и след няколко гари е моята.Но непознатият започна да плете около мене  мрежи и да ме омотава с тях  както паякът омотава жертвата си.Устата му  изричаха имена на личности от лъв нагоре.То не бяха кметове,депутати,министри,че даже и президенти-минали и настоящ.И всичките му били първи приятели.С тях на една трапеза ядял и пиел.После заваляха поканите.На Пловдивската гара щял да го чака със служебния си мерцедес областния управител. Щели да празнуват нова година в правтелствена хижа в Родопите.Канеше ме да я посрещнем заедно,защото бил запленен от чара  и интелекта ми.Офертата на тоя лъскав господин беше съблазнителна ,но аз,знаеш ме,Фанче,че съм от стара коза яре.Казах си само”Мито,внимавай в картинката!”.Когато влакът спря на моята гара тоя човек не беше се отказал от мерака си.Хвана се за  пътническата ми чанта и като продължаваше да изтъква превъзходството на своя проект се свлече с мене на перона.Побързах да се отдалеча от гарата.Натрапникът от гилдията на величията  най-после се осъзна и пусна дръжките на чантата.Втурна се към някакво такси и чух като каза на шофьора”Приятел,карай бързо към съседната гара.”И до днес не зная,Фанче,дали тоя човек беше с всичкия си.

          Забелязала съм ,приятелко,че във влака мъжете стават нежни и галантни към слабия пол. Няма никакви възрастови ограничения.Веднъж пак във влака се запознах с господин,който беше на осемдесет и три години ,но отдалеч му личеше,че е  ревностен любител на влаковите романи.След като ми разказа нашироко  биографията си,той направи дълга проучваща пауза.Три пъти вади и намества отново в устата си изкуствените си ченета.Два пъти бърса с омачкана сополива кърпа очилата си и през това време не спираше да ми мята сластолюбиви погледи.Имал голям парцел земя в един краен квартал на града и щял да си строи бозаджийница.Той имал такава бозаджийница и някога преди девети септември,но комунистите му я взели.Сега щял да я възроди отново.Покани ме за съдружник.Деликатно отклоних поканата.Но дядето не забрави да ме изпрати до вратата на вагона когато слизах и старателно ме крепеше за кръста и задните части докато стъпя на перона.

        Мита  ме подкани да си взема от шоколадовите бонбони.  Тя самата лапна единн.-Знаеш ли,Фанче,че аз веднъж спах в спално купе заедно с двама мъже.Разбрах го едва на сутринта щом се събудих.Когато влязох във вагона, стюардесата ми показа най-долното легло в  спалното купе и каза:”Ваше е.”Другите две легла бяха празни.Имах напрегнат  ден и се чувствувах уморена.Легнах и заспах.На сутринта се събудих от мъжки гласове.Отворих очи и какво да видя.Пред мене стоят по слипове двама мъжаги и невъзмотимо си водят невинен диалог.Не аз,а сякаш някой друг отвори устата ми.За голям мой срам  не виках,а по-скоро квичах като жертвено прасе пред коледно заколение.”Какво правите в купето ми,идиоти?!”Питах и отново започвах да квича.Събраха се много сеирджии.Дойде и транспортна полиция.Успях да докажа,че съм спала на правилното легло,в правилното купе.Отведоха двамата нарушители на целомъдрието ми.Държаха панталоните си в ръце.Не им дадоха време да ги облекат.Когато слязох на перона от стаята на дежурната полиция вече облечени с дънките си излязоха двамата перверзници.”Хей,госпожо,дължим Ви извинение!И ние сме спали на точните места,в точното купе,само че сме сбъркали влака.Качили сме се на друг влак.”’Майната ви,заплеси!”-казах им аз и продължих  пътя си.

      В това време мина количка разнасяща сандвичи и напитки.Мита скочи и изхвърча в коридора.Завърна се с наръч сандвичи и бутилка натурален сок асорти.Вдигна сгъваемата масичка,извади малка покривка и покри масичката с нея.Тая жена винаги ме е учудвала с предвидливостта си.Нареди сандвичите ,наля в пластмасови чаши сок и двете започчнахме да се угощаваме сладко.След първия сандвич  и чаша сок моята приятелка отново се впусна в спомени:-Фанче,бях се вече омъжила за моя Гатю и свивахме с него първото си семейно гнезденце.Отидох у мамини да моля за някои аксесоари от рода на черги,килими,възглавници,тишлайферчета и покривки.Натовариха ме с един денк.Сигурно имаше около 20 килограма.Татко го качи в купето и ми каза:”Дано да има някой да ти помогне,че иначе не те виждам.”Когато пристигнах на гарата търкалях денка като кабелна макара.Криво,ляво се приземих на перона.Беше немислимо да продължа по-нататък.Идеше ми да заплача.Въздържах се,защото сълзите нямаше да отиват на прическата ми.В това време край мене затрополиха седем-осем чифта войнишки боти.Единият войник ме закачи:”Хаде де,давай по-нататък!””И аз имам такова желание,но конските сили на двигателя ми са недостатъчни”-отговорих не по-малко закачливо.Сякаш по команда момчетата грабнаха денка и спряха чак пред вратата на дома ми.Напълних  им едно шише с домашна сливовица,с която моят Гатю се комкваше всяка вечер.Очите на войничетата светнаха като отпиха от шишето.Мисля,че си тръгнаха доволни.

         В малко по-късни времена се прибирах от командировка.Преди гара Сливен  мила жена/била домакин на голям Русенски хотел/ме помоли да поема опекунство над никарагуански младеж,който беше на 22 години,но изглеждаше на 16.Сигурно мокър тежеше 40 килограма.Не знаеше горкото момче български език ,затова аз трябваше да го приземя на Бургаската гара.Там  щяло да го очаква любимото му  момиче.Младежът беше много тъжен,затова аз разчекнах устата си да му се усмихвам насърчително.Изпълних с чест поръчението.Висях с него час и половина на Бургаската гара,за да го предам в обятието на любимата му.Тя не дойде. Тогава аз с лице към никарагуанския паметник на чакащата любов и с извинително-гузна усмивчица на заден ход се отдалечих и после почти  побягнах към едно спряно такси.

     Мита захапа втори сандвич и си наля сок.Като сдъвка и последната хапка тя отпи от сока и продължи да разказва  влаковата си епопея:-Имаше и  горчиви моменти ,които преживях във влака,Фанче.Например в Румъния на една гара ми откраднаха най-големия и най-хубавия термос.Дадох го на някакво момче през прозореца на купето

         да ми го напълни с вода.Не получих нито вода,нито термос.Но на гара Карнобат едва не ядох бой.

       Това внезапно изявление на Мита така ме сепна,че за малко да се задавя с хапката сандвич в устата си.-Седнах в чакалнята на гарата,Фанче, да чакам влака,който имаше обичайното си закъснение.Скамейката беше много модерна.Нямаше облегалка,но беше достатъчно широка.Гръб към гръб от двете и страни можеха да сядат чакащите пътници.Те така и правеха.Изведнъж усетих напорист гръб,който се опитваше да ме избута от мястото ми.После сякаш преосмислил възможностите си гърбът започна да ляга върху моя гръб.Дойде ми в повече поведението на тоя нахален гръб.Обърнах се и видях,че принадлежи на цигнин,който лъхаше на алкохол.Той държеше в ръка бутилка с вино и отпиваше от нея.-Господине,моля Ви дръжте се прилично.Вие с цялата си тежест легнахте върху гърба ми и почти ме избутахте от пейката.!-Сллуай,грознице, ко ше ти кажа.Ко искаш сега.Да стана и да ти хакна два юмрука в чейнето.Много съм добър в това ша знаеш.Мога го.-и той ме загледа кръвнишки  с помътнели  очи.Аз благоразумно се изнизах на перона и горещо се замолих влакът ми да дойде по скоро.Но за да забравим  тия неприятни преживявания ,които те натъжиха,приятелко,, ще приключа с това,че и до днес се радвам на две прекрасни приятелства, породени във влака.Ти Лунг е  е един от най-добрите артисти в Китай.Когато го видях очарова ме с външността си.Гарванова черна коса,бяло румено лице,красиви черни очи и усмивка,която не слизаше от лицето му.Той знае български,защото тук е завършил медицинапреди да стане артист.Често се чуваме с него. Другият ми приятел е от Конго.Казва се          Куам Амака и е журналист.Той също е завършил тук образованието си.Много мил и почтен младеж е.От него научих,че освен кафени храсти има и дървета,които раждат кафе.

Отвън започна да притъмнява.Нощта  разстилаше вече своя  балдахин над земята.Мита се извини и излезе в коридора Тя щеше да се наслаждава през отворения прозорец на  красотата на тъмната Вселен.В такива мигове обичаше да е сама.