ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА: В ГОРАТА

Донесеното съобщение в двореца на Циклок То говореше за недвусмислена среща между оракула и принцесата. Циклок То върна вестоносеца с обратно изискване срещата да бъде на негова територия, а освен това даде изрично пожелание тя да бъде проведена в прочутите афилиеви гори, които бяха избягвани от огромната част на населението. Тези гори бяха целите изядени от афилиеви листни въшки, които се срещаха на една много отдалечена планета, която отдавна не съществуваше, и се наричаше Земя. Естествено, листните въшки бяха държани в специални условия, за да бъда съхранени и пренесени на Себур Наг. Циклок То искаше да има изцяло оголена гора, защото смяташе, че това ще бъде красиво на фона на огромните лилави цветове, покрили цялата повърхност на неговите владения. Истинската причина обаче беше, че край оголeните гори бяха разположени извънредно гъсти гори, които бяха удобно място да скрие огромните си армии. Някои от себурнаците дори се бяха зарили под земята и бяха подали само очите си навън, готови да действат по зададен сигнал и да нападнат враговете. Той винаги канеше представителите на чужди раси на това място, за да си разчиства сметките с тях. Беше доста неморален. И затова малко се съмняваше в оракулските си качества, но все още продължаваше да гадае.

Принцесата не закъсня и се появи. Беше придружена от своите верни миераниански войни. Толкова много малки човечета на едно място някой много трудно можеше да събере. Те се движеха в такъв синхрон, който беше дори труден да се опише. Всяка тяхна стъпка дори създаваше нещо като резонанс по повърхността на почвата.

Оракулът доби сериозно изражение. Принцесата искаше Гордън Елмбаум и може би още нещо. Но Циклок То беше сигурен, че трябва да играе на сигурно и просто не искаше да се предоверява само на гадателската си дарба.

Няколко от малките нундриго бяха допуснати да кацнат близо до гората. Миеру се надяваше в околността да бяха паднали въпросните пашкули-убийци, които бяха ловко пуснати от техните кораби още когато проучваха планетата. Те щяха да наклонят везните в нейна полза. Те бяха толкова малки, че никакви антирадарни системи не биха могли да ги засекат. А мощта им беше удивителна. Устройствата можеха да стопят всичко в диаметър от двеста метра. А, дано да имаше само няколко от тях наоколо!

Всяка стъпка трябваше да бъде следена зорко. Знаеше се, че всичко това ще даде отражение, но не на последно място и самите миеранианци бяха очаровани от красивата планета, на която искаха да се заселят. Макар и паразитна раса, те не можеха да признаят, че никога не бяха обитавали подобно място. Лилавите цветове им шепнеха приспивна песен. Себур Наг посрещаше своите гости.

Миеранианските войни можеха да бъдат много опасни, особено когато нападаха групово. Те бяха просто неудържими. Малките злобни човечета бяха в състояние да се справят с противници, имащи дори гигантски размери. Никой и нищо не беше в състояние да ги спре. Бяха като огромна колония бесни скакалци. Някъде вътрешно в себе си оракулът проумя това.

Командирите на себурнаците също усетиха, че нещо не е наред. Защо идваха само няколко кораба на аудиенция?

Дизайнът на всеки кораб нундриго беше много интересен. Те бяха заимствали някои елементи от термофлоновите брони на зируарксите и бяха обвили скелета на корабите с тях. Всеки от тях можеше да устои на микроядрена атака. Дължината на един от корабите беше над сто и двадесет метра.

Циклок То беше впечатлен от напредналите технологии, с които те си служеха. Явно следваха свой собствен път на развитие и не искаха да си сътрудничат с останалите раси много-много.

Миеру заговори първа и се опита да бъде по-приветлива. Оракулът нямаше нищо против това. Той беше на първо място джентълмен.

Някъде отдалеч вятърът подухваше и напомняше на всички началото на нещо ново, красиво и неизвестно. Полъх на нещо толкова дълбоко вкоренено вътре у всеки от нас, нещо отдавна забравено, но крайно важно.

- Нямаме намерение да нападаме планетата Ви – обърна се кротко Миеру към своя събеседник. – Искаме само да поостанем тук заедно с корабите си и да си починем.

- Нямам нищо против – крайно меко каза Циклок То. – Но това ли е единственото нещо, което търсите или има и нещо друго?

- Търсим един човек – тя му показа холограмно изображение на губернатора.

- Знам как да Ви помогна, но и аз искам нещо в замяна – ласкаво произнесе той. – Ние себурнаците сме известни с гостоприемството си. Нека ви поднеса едно цвете, мадам. – И той много внимателно извади от полите на робата си цветето Риен.

Миеру дълбоко се впечатли от красивото цвете. Нямаше и съмнение. Някъде там цветето я привличаше неудържимо.

- Който вземе това цвете придобива неимоверна власт – бавно продължаваше лицемерната си тирада той.

Миеру се канеше да вземе цветето, но в последният момент дръпна ръката си. Тук имаше нещо гнило. Реши да активира пашкулите.

Диплотонния детонатор си свърши работата. Във въздуха се разхвърчаха себурнагски крайници. А миеранците скочиха и почти оглозгаха до смърт останалите оцелели.

Оракулът просто онемя. Явно ясновидските му способности не бяха достатъчни да спечели битката.

Миеру заповяда да го оковат и хвърлят в изолирана камера, където просто щеше да умре от глад.

Миеранците изглежда, че щяха да превземат планетата. Отново подло с техният подход на оцеляване.

Без да пипа цветето, използвайки свръхестествените си способности, тя го подаде на губернатора, който се съпротивляваше да го вземе. Щом цветето се допря до бузата му, последва мигновена реакция. Очите му се изцъклиха и до спря да диша. Когато се свести, той видя че малцината оцелели себурнаци се отдръпваха от него с недоверие, сочейки го с пръст.

Той се смая.

- С Вашите цветя по Вашата глава, оракуле! Сега ме заведете при Гордън! И това е заповед!

Когато Миеру се изправи лице в лице с губернатора, тя го заплю. По-точно искаше да направи това, но вместо това омаза визьора на собствения си скафандър. Толкова много го ненавиждаше заради високомерното му отношение.

Гордън наведе глава, но не от срам, а защото ясно разбра, че този път го бяха надхитрили. При това в неговата собствена игра.

Циклок То беше опулил очите си и загубил психологическата власт, която упражняваше върху поданиците си. Той вече беше бита карта. Малката кралица не се интересуваше вече от него чак толкова. Важен беше Гордън и знанията му относно някои въпроси, пряко касаещи нея и управлението на поданиците ѝ.

- Кажи ми Гордън как точно се задържа цели пет мандата на власт? – запита го направо Миеру. – Това силно ме интересува!

- Няма тайна! – заинати се Гордън.

Без да продума, Миеру му сипа в отверстието на скафандъра беранайски прашец, принуждаващ жертвата да казва истината. Гордън започна да почервенява като рак и да усеща как плътта над черепа му се надува все едно имаше мозъчен оток.

- Давам ти последен шанс – строго каза тя. – Или ми даваш нужната информация. Или прашецът ще те довърши.

- Всичко ставаше с помощта на моите специални способности, дадени ми от арханайците – тихо изръмжа той.

- Коя е тази раса? – поинтересува се малката принцеса. – Никога не съм виждала техни представители. Сигурно трябва да са много напреднали в интелектуално и техническо отношение!

- Не точно – измънка Гордън, - аз ги поставих под контрола си и те ме дариха с толкова дълъг живот.

- А така значи? Това е тайната ти! – възнегодува малката принцеса. – Ти изобщо не си морален човек, Гордън. Но какво ли се учудвам, напълно си годен за заеманата от теб позиция.

- Нека сега и аз ти издам една моя малка тайна, губернаторе! Измисленото божество Торнус беше добър предлог да успеем да съществуваме толкова години. А катедралата беше нашето гробище. Моята раса не е от най-религиозните, но това беше единственото стабилно нещо, което ни дойде наум. Така можехме да се скрием за достатъчно дълго време и да оцелеем. Нашият модел се оказа по-печеливш от твоя – малката принцеса беше изменила изражението на лицето си, демонстрирайки задоволство, че най-сетне е надделяла над опонента си. – Там, където парите ти не достигаха до хората, бог Торнус достигаше. Ние тайно финансирахме част от наемниците, които се биеха срещу теб. Накрая на цялата планета ѝ писна от теб и те подгони здраво. – Миеру продължаваше да злорадсдства, но имаше право да го прави.

Циклок То за първи път осъзна колко използван от губернатора е бил всъщност. Толкова много време при това за едното нищо. Циклок То мислено се съгласи, че Гордън също заслужава страшна участ.

Себур Наг омайваше с маранята, спуснала се над югоизточните склонове на планинската верига Зин Ор Туг. Прекрасни величествени възвишения, издигащи се не много далеч от замъкът на Циклок То. Гордън можеше лесно да бъде оставен само по скафандър, без резервна бутилка със сгъстен въздух и жертван като себурнагски тирфан . Макар на планената Себур Наг да не се срещаха такива животни, тъй като естествената им среда да беше една друга планета, носеща звучното име Мар Тун Док, те бяха пренесени в огромни тибениеви капсули за транспортиране на животни в космически условия. Циклок То имаше цяло стадо, обитаващо една изолирана област, тъй като целия район на планетата, където се помещаваха административните му владения беше топлен от изкуствено слънце, което изцяло задоволяваше нуждите му. Гордън винаги отсядаше в тази му резиденция, заради въпросното слънце.

Първоначално Миеру просто каза, че могат да пуснат Гордън на тирфаните, които да го стъпчат до смърт, но Циклок То беше милостив. Той реши да остави провидението да накаже жестокия политик.

Столичният град Нарас Ту се намираше точно на шестстотин седемдесет и пет себурнагски мили от покоите на суверена. Той обичаше да прекарва времето тук, кроейки подли планове с Гордън Елмбаум. Сега обаче под влияние на малката кралица, губернаторът щеше да бъде изпратен обратно в открития космос. И компания щеше да му прави неговия клонинг-протеже – Крис Зонретис. Така беше писано да бъде!

Приготвиха кораба на Гордън и го препрограмираха така, че да поддържа автопилот до навлизане в така наречената подготвителна екзаниална фаза, преди осъществяването на колапсаров скок. Гордън за първи път щеше да наблюдава нещо, върху което нямаше никакъв контрол – изпращането му в напълно неизвестна посока.

Циклок То знаеше, че на Осония, която беше несъизмеримо отдалечена от Себур Наг, някакви хора много усилено разпитваха за нашия герой. И горяха от желание да го спипат и да му потърсят сметка. Оракулът реши, че това е най-правилното решение.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Себурнагският тирфан – животно от семейството на мархабейците. Нещо средно между агне и лама. С вкусно месо и доста неприятен нрав.