2.07.2020 г., 17:48 ч.  

 Войните на Зегандария (Глава десета: Родуел) 

  Проза » Повести и романи
836 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
25 мин за четене

ГЛАВА ДЕСЕТА: РОДУЕЛ

 

Родуел. Това беше място, което изглежда беше претърпяло някакво ужасно нещастие, последиците от което и най-изкусното перо, и най-цветистият език не биха били в състояние да опишат. Усещането за пустота и безнадеждност лъхаше отвсякъде. Навред си личаха следите от разрушенията. Изтръгнати и полусъборени портативни съобщителни кули, картечни гнезда, превърнати в купища шлака, разкривени и изтърбушени - с повече дупки и от пчелна пита, а на местата, където се предполагаше, че трябваше да бъдат войнишките отделения, зееха огромни кратери с дълбочина над пет метра. Тук-там вятърът, който духаше, караше да се търкалят по повърхността редица боклуци и отломки. Безжизнени тела на войници с изписан предсмъртен ужас на лицата лежаха проснати и непотребни за никого. Истинско мъртвило. Сякаш нечия опитна ръка се бе опитала не просто да унищожи, а направо да изтрие от лицето на Зегандария тази човешка обител веднъж и завинаги. Това на практика оставаше Северния фронт на Убундер почти напълно беззащитен и единственото препятствие пред елохианците се явяваха останките от Южния фронт, от който в момента бягаха! Истинска катастрофа!

Такива мисли се въртяха из главата на Сасия, докато малкия боен спидер прелиташе над останките от бойните подстъпи. Двамата със Зенгар Едноокия едва се поместваха в тясната пилотска кабина. Сасия мислено благодари, че военните конструктори на Убундер бяха предвидили второ, резервно място зад пилота.

Излишно е да описваме нечовешките усилия, които им костваха, за да се измъкнат от подземния тунел и да излетят от базата, след като гуароните бяха сринали хангарите почти напълно. Избавлението им представляваше същинско чудо.

Двамата много добре осъзнаваха този факт.

Макар и да изглеждаше привидно спокойна, в интерес на истината е нужно да признаем, че Сасия все още нямаше пълно доверие в Едноокия. Въпреки отличното си военно обучение на елитен пилот, докато се стараеше да държи курса на очукания от битката спидер, изградения й инстинкт за самосъхранение я караше да си представя как малкото тантуресно човече, високо не повече от метър и шестдесет, внезапно впива малките си пръстчета в шията й и я души до смърт. След това пред очите й притъмнява. После спидерът бавно губи височина, завърта се спираловидно, подобно на зле сгъната хартиена ракетка и се разбива в земята, лумвайки в пламъци, който го обгръщат от всички посоки. Съвземайки се от тягосните си представи Сасия, отърсваше глава и се концентрираше върху полета на машината.

Съмненията и бяха породени от най-различни причини, но най-големите й опасения се дължаха на факта, че вече кислородът им беше действително на привършване. Истински добро стечение на обстоятелствата бе, че в пилотската кабина на спидера, тя държеше винаги две резервни капсули със сгъстен въздух, които бяха на практика непокътнати въпреки лумналия адски пожар в хангарите. В момента те бяха единствената причина да са живи. Но тя знаеше, че щом свършеха, гибелта вече беше неминуема. Никакъв героизъм и късмет нямаше да могат да заместят сгъстения кислород, който дробовете поглъщаха жадно, тъй като липсата на пресен ги хараше да свикнат с него.

Заради мъгливото време на Родуел Сасия беше принудена да лети на крайно ниска височина и този факт опъваше изострените й и без това до крайност нерви. Сасия не познаваше добре този регион. Вярно е, че имаше достъп до военни карти на тази част от планетата, но никога не се бе приближавала толкова много. Кой знае какво ги чакаше долу? А те неминуемо трябваше да кацнат, защото горивото им беше почти на изчерпване.

Ако някой й беше казал, че ще трябва да осъществи подобен полет с почти напълно непознат в самото сърце на едно от най-мистериозните и опасни места на планетата, със сигурност би го помислила за луд. Но път назад нямаше.

- Имаш ли представа накъде трябва да летим? – Внезапно попита тя Едноокия, който сякаш бе застинал и тя не успяваше да долови дори присъствието му.

- Разбира се, мадам – леко мазно отговори той, - Чичо Зенгар държи на думата си.

- Кислородът ни вече е почти на изчерпване – леко се запъна тя, изричайки го с неудобство, което накара самата нея да се изненада.

- Знам това много добре – отговори спокойно Едноокия.

След кратко мълчание той добави:

- Това е още една гаранция, че ще спазите обещанието си и няма да се опитате да ми пръснете мозъка, както в онзи проклет тунел.

Последните думи бяха изречени с леко ехидна усмивка, но Сасия като че ли забеляза едва доловим укор в тях.

- Къде отиваме все пак? – не се сдържа да попита тя.

При нашите приятели в Родуел, разбира се – отговори без да му мигне окото Едноокия.

 

“Надежда всяка оставете,

пристъпвайки във този час,

на Онзи горе се молете,

отвърнал се е той от нас.”

 

^^^

Сасия успя с мъка да разчете странния надпис, издълбан в една от скалите на Родуел. Зад гърба й, Зенгар Едноокия с мъка изпухтя:

- А вие не ми вярвахте. Нали ви казах, че е тук.

Сасия не можеше да отрече, че този надпис едва ли е поставен случайно. Но пак и се струваше почти невъзможно тук да има други човешки същества освен тях двамата.

- Нямаме време за губене – прекъсна го тя. – Кислородът ни може да свърши всеки момент и да се задушим.

- Следвайте ме – промърмори с леко недоволство Едноокия.

Двамата потънаха в тъмния пещерен отвор, разположен в ниската скала, подаваща се от пясъка, подобно на полузаринато детско краче на плажа. Какво бе удивлението на Сасия, когато само след стотина метра някой им извика:

- Стой! Не мърдай или ще стрелям! - От тъмнината полека-лека изплува нежен женски силует с решително изражение на лицето. След него бавно пристъпваха още няколко мъже, въоръжени с плазмени автомати.

Двамата спътници затаиха дъх в очакване на най-страшното.

- Казвам се Неола – произнесе странната червенокоса жена, насочвайки елегантен плазмен пистолет към двамата, а Вие току-що стъпихте в леговището на пиратите от Родуел.

- Моето момиче, нужно ли е всичко това? – произнесе Зенгар с пълното съзнание, че всяко по-рязко движение можеше да му коства живота.

Едва сега Сасия се сети за странните звуци, на които се бе натъкнала по време на своята разузнавателна мисия. Още тогава на нея и мина през ума, че гуароните имат по-гърлени гласове и издават по-груби звуци, а шумовете, които беше доловила приличаха повече на смущения от заглушен радиоефир. Като пилот на свръхмодерен военен спидер, тя знаеше добре, че нейния летателен апарат разполагаше със сложна апаратура за автоматично декодиране на всеки случайно доловен сигнал в радиус от три зегандариански мили. Значи това са били те! Мислите й бяха прекъснати от един тих, кратък вик:

- Чичо Зенгар, това ти ли си? Как е възможно да си още жив?

Този необичаен изблик на чувства трогна Сасия. Тя трудно можеше да си представи, че ниското човече е способно да спечели благоразположението на когото и да е.

- Свалете оръжията, момчета – изкомандва червенокосата, - те са приятели.

Обърна се и понечи да се върне в дълбините на мрачната пещера, от която беше изпълзяла, когато внезапно добави:

- За всеки случай ги претърсете. Във времена на война подобни мерки не са излишни. Не го приемай лично, Чичо Зенгар – стрелна го с поглед тя.

Мъжете се засуетиха и най-старателно ги провериха за скрити оръжия и подслушвателни устройства. През краткото време, което отне тази рутинна процедура, Сасия имаше време да хвърли един поглед наоколо. Определено пещерата бе много по-добре поддържана, отколкото можеше да се съди по тясната дупка, през която трябваше да преминат, за да влязат.

Малката група оформи кордон около тях и по този начин преминаха още около двеста метра, докато не се изправиха пред нов отвор в скалата. Невъоръженото око изобщо не би го забелязало – толкова невзрачен бе той.

Предстои ни дълбоко потапяне, приятели. Пригответе се! – изрече Неола, която водеше групата и просто скочи в дупката без излишни приказки.

Виждайки объркването им, един от мъжете ги побутна.

- Няма страшно. И аз бях така първия път. Просто я последвайте. Да не забравя – допълни той. – Аз съм Радсойл, а той тук – посочи неопределено в пространството той - се казва Едуар.

 

^^^

След като излязоха от другия край на така наречената дупка, Сасия забеляза че се намираха в сравнително голяма пещера и в средата ѝ весело припукваше стъкнат огън, обилно полят с интероново гориво, за да гори по-дълго време.

Неола им се усмихна загадъчно. Приличаше на самодива, скрита в убежището си, която приема гости. Само че тези гости, търсеха спасение за живота си.

- Седнете, какво се уплашихте – пошегува се тя. – Ендуайт, сигурно са гладни, дай им две блокчета висококалорична храна за пилоти.

Всъщност в пещера като тази човек реално нямаше къде да седне, още по-малко ако беше облечен в скафандър, макар и в олекотения пилотски тип, който използваха във Военния флот. Но нали приказката беше такава.

- Бутилките ни със сгъстен въздух скоро ще се изчерпят – побърза да добави Сасия. – Дори започвам да го усещам вече. Дробовете ми са като “залепнали”.

Неола само я погледна с крайчеца на окото си и игриво се усмихна, леко завъртайки се на пета. Сякаш въобще не и пукаше за заобикалящата обстановка и фактът, че бяха в полупустинна местност, на хиляди мили от най-близкото огнище на цивилизация.

- Не берете грижа за такава дреболия, може и да ни липсват доста неща, но все още разполагаме с достатъчно количество бутилки поне за месец напред.

- Моето момиче - осмели се да си отвори устата и Зенгар Ендоокия, - никак не си се променила от последния път, когато те видях.

- Но ти чичо Зенгар тогава беше с две очи – поклати глава Неола, - явно времената се менят. – Тук тя направи кратка пауза. – Нещата определено отиват към по-лошо.

След като починаха няколко минути, получиха прилив на сили от концентрирата калорична храна и смениха кислородните си бутилки, те бяха в състояние вече да задоволят любопитството на любезната си “домакиня”.

- Е, разказвайте, какво ви води насам – не можа да се сдържи тя.

Без да спестяват никакви подробности от общите си преживявания, те и изложиха най-интересното от съвместните си приключения. Тя слушаше внимателно и съсредоточено, без да ги прекъсва, като чертите на лицето ѝ се променяха едва забележимо.

- Честно казано тук сме вече почти от шест седмици и сме напълно откъснати от външния свят. Единствената ни “връзка” е радиоефира. Но той все пращи и не улавя абсолютно нищо. Каквито и усилия да полагаме, за момента сме напълно изолирани от случващото се на повърхността.

- Аз мога да ви помогна да го поправите, тъй като съм квалифициран авиоинженер – предложи услугите си Сасия. – Може би трябва да се смени релето и една-две интегрални схеми за цифровия трансформатор на звука.

Мъжете се смълчаха в недоумение, но по израженията им ясно се виждаше, че нещо ги притеснява. Това не убягна от зоркия поглед на едноокия Зенгар, който местеше единственото си око ту към Неола, ту към Сасия, макар привидно и да оставаше невъзмутим.

- Нямаме такива неща – осмели се да се обади Ендуайт. – Но можем да намерим, ако потърсим. В околността се търкалят доста отломки и отпадъци. Все ще има и нещо, което да бъде от полза.

- Е, добре – намеси се най-неочаквано Неола, - мисля, че е време за лягане. В режим на хибернация скафандрите консумират по-малко сгъстен кислород, а трябва да го пестим. Кой знае, дали ще намерим нови запаси отнякъде?

Всички изпълниха казаното от нея, тъй като скоро щеше да се зазори. Сасия също се мушна в един импровизиран “спален чувал”, който хората на Неола бяха съшили от разни парчета кисон и плексониарс, но сънят дълго време не можеше да я хване в прегръдката си. Въпреки че бе на ръба на физическите си възможности, сред напълно непознати хора, които като цяло все още не ѝ вдъхваха особено доверие, тя се опита да си наложи да заспи и почти беше успяла, когато най-ненадейно чу някакви странни, едва доловими звуци. Преструвайки се на заспала, тя едва-едва разтвори клепачите си, и през тесните процепи между преплетените ѝ ресници се процеди някакво подобие на светлина. В най-отдалечения ъгъл на пещерата почти напълно прикрити от близко разположени сталактона, се мярнаха два мъждиви силуета. Единият беше нисък и тантурест, докато другият висок и тънък. Сасия се заслуша в разговора им.

- Дали ще ни заведе, където искаме? - избоботи някакъв странен глас в мрака. Човек трябваше да положи доста усилия, за да долови този нисък, плътен, басов звук, още повече да проумее смисъла на неособено членоразделната реч.

- Не можем да бъдем сигурни, но засега се отнасяйте добре с нея. Не трябва да пораждате никакви подозрения. Ясно усещам, че все още не ни се доверява. Пък и защо да го прави? – допълни друг глас, който, макар и силно приглушен, звучеше като недобре смазана шевна машина от далечното минало. Просто бе дразнещо невъзможен, но със сигурност достатъчно предпазлив.

- Имаш право – закиска се първия глас. – Дори няма представа къде е попаднала. – Да не забравя, прибрахте ли оръжието й?

- Не бери грижа – вторият глас се сниши, - хайде да лягаме, защото може да ни чуе.

 

^^^

Сасия беше поела отговорност да оправи повредения спидер в срок. А тя умееше да спазва обещанията си. На човек просто би му станало приятно да я гледа как внимателно прикрепва интегралните схеми и споява кондензатори, как използва траслаторен пневматичен чук за изправяне на укривени части от корпуса, и не на последно място как се опитва да направи базов ъпдейт на старата операционна система, за да фиксира бъг, заради който не можеше да се види количеството интероново гориво в резервоара. След това тя се зае да проверява дали микроплазмените турбини поддържат нужните обороти за осъществяване на стабилен полет. Разбира се тя не правеше това съвсем сама, тъй като нейните приятели й помагаха доколкото можеха, или поне се опитваха.

Пот се стичаше от челото й въпреки вграденото охлаждане на скафандъра. Но нямаха време за губене. Трябваше да приключи час по-скоро.

Неола не ревнуваше, че поради компетентността си именно Сасия беше станала център на внимание. Трябваше да се измъкнат оттук и тя беше единствената, която беше наясно какво прави. Само че нещо я глождеше, а именно как щяха да се отърват от нея, след като си свършеше работата. Чичо Зенгар беше умрял. Една вечер просто видяха, че е склопил очи завинаги. Но поне им я беше довел. Неола беше признателна и за това.

Ендуайт се суетеше край пилотката все едно я харесваше. И наистина тази малка жена, притежаваше пъргавината на котка и имаше ум, остър като бръснач. Как само умело оправяше цифровия транслатор на звука, без който спидерът беше напрактика неизползваем. Как сръчно свързваше проводници, настройваше всеки детайл с адска прецизност.

Едно нещо обаче му тежеше. Бяха избрали именно него да я убие, за да могат Неола и хората й да се спасят. Просто в спидера можеха да се съберат максимум четири души и то при условиe, че се извадеха пилотските седалки. Целта беше бутилките със сгъстен въздух да ги държат в режим на хибернация, докато излязат в орбита около Зегандария. Спидерът не беше пригоден за така наречените космически скокове, нито пък имаше допълнително подсилен корпус, но щеше да издържи поне малко, докато Ензория ги прибереше. Такъв план беше много смел, но те разчитаха, че ще успеят.

- Какво си се умислил? – шеговито му подхвърли Сасия, като лицето й беше червено като репичка. – Все едно някой е хвърлил езониева бомба в лицето ти! Ха-ха. Отпусни се малко.

- Ами … аз … такова – промърмори Ендуайт. – Радвам се, че сме в един отбор. Обичам да съм от полза.

- Наистина си – подхвърли му кокетен поглед тя. – Едва ли наоколо ще се намери такъв помощник.

Неола следеше твърде внимателно разговора им, макар и отдалеч. Тя се опитваше да прецени, ще може ли да разчита на Ендуайт или трябваше да ангажира и някой друг. Правеха й впечатление погледите, които си хвърляха. Какво ставаше тук?

Преди да започне ремонтът бяха ходили до едно място наблизо, което всички наричаха “Гробището”. Там се търкаляха всякакви вехтории и беше най-странната територия из целия Родуел. На Сасия не и отне много време да се досети, че именно тук бяха замъкнали своите бойни другари, които беряха душа, за да не се грижат за тях. Практика в армията беше ранените да се оставят да умрат по свое желание или да изключат захранването им с кислород. Не се хабяха муниции, които после можеха да потрябват на живите. Отне им повече от два дни да открият брезентови туби за интероново гориво и разни чаркалаци, които може би щяха да са от полза. Каква беше изненадата им, когато парчета интегрална схема се показаха изпод отломките, а Сасия, се зае да ги сглобява и съединява с нисковискозитетно лепило, а после и с леруанов пармезат на метална основа. Събраните проводници се оказаха напълно изпържени и негодни за нищо. Трябваше да се ходи повторно, нещо, което не беше много по вкуса на Неола, която скъпеше всяка капсула със сгъстен кислород. Вторият път обаче имаха късмет и някак си успяха да намерят дори и рианданов терафлайтер. Устройството просто си лежеше полузарито в прахта и пясъка, но след кратка проверка се оказа, че работи.

- Това нещо може да се използва. – каза Сасия съвсем спокойно. – Но трябва да изкормя корпуса и да взема иретиевите нишки за трасформатора.

- Щом си сигурна, че ще свършат работа – сви рамене Ендуайт. – Всичко е наред.

Когато се върнаха, видяха че хората на Неола, бяха полирали повърхността на композита на корпуса и бяха нанесли специална защитна паста, според указанията й. При навлизането в стратосферата именно тя щеше да им осигури ценни секунди преди корпусът да е започнал да се нажежава опасно.

Самата идея беше повече от смахната, но зад тях беше смърт, а пред тях отново смърт. Спасение имаше само в небето, в открития Космос. Искаше им се да полетят като птици. Да се реят волно. Да не мислят за нищо. За цялата тази война. За целия този хаос. Но нищо вече не можеше да се промени. Всичко отдавна беше загубено. Можеха само да се надяват, че са на прав път и разбира се да действат.

- Кога ще бъдете готови? – изгледа ги изпод вежди Неола и изсумтя леко предизвикателно.

- Остава само да настроя някои от релационните механизми в трансформаторната кутия за изравняване на налягането в пилотската кабина - обади се Сасия.

- Добре. – измърмори червенокосата, обърна се и като че ли спря въобще да се интересува от тях.

- Май че ревнува – промълви Ендуайт.

- Не думай – с леко наведена глава прошепна Сасия. – Няма защо да го прави. Хайде да се залавяме за работа, партньоре.

Беше започнало вече да се здрачава и те трябваше да използват последните остатъци от дневна светлина, за да изпипат някои последни детайли. На другата сутрин трябваше да подготвят и специален импровизиран улей за хоризонтално излитане на спидера, тъй като страничните стабилизатори все още даваха някои дефекти при вертикално издигане.

- За какво им са били тези отживели екванови стабилизатори – ядоса се Сасия. – При промяна в поляритета дават сериозни отклонения в баланса на машината. Но това е, което можем да поставим.

Ендуайт мислено броеше минутите, когато щеше да забие лазерния резец в гърба й. Беше се подготвил психически и къде да скрие трупа. Дори обмисляше да зареже другарите си. Той знаеше, че щом приключи с пилотката, щеше да дойде неговият ред. И най-вероятно просто ще го удушат със парче кисон. Също като в доброто старо минало. Колко банално!

Но спидерът трябваше да е напълно изряден и добре зареден с капсули кислород. Иначе беше безсмислено да предприема този риск и да пропусне последния си шанс да се измъкне оттук.

Какво толкова се бавеше с ремонта Ендуайт не можеше да проумее, но търпеливо изчакваше изгоден момент.

Той беше наясно какво беше намислила Неола, заедно с Радсойл и Едуар. Трябваше да изпревари момента.

 

^^^

Радсойл – едър мъжага – знаеше добре значението на думата “шеф”. Неола беше единствената, която му спаси кожата навремето и той нямаше да го забрави никога. Грубите му ръце, прилични на парни чукове, бяха на нейно разположение. Едуар беше слаб, но крайно непредсказуем и според наблюденията на Ендуайт би направил всичко, стига да поиска. С огромни усилия те бяха оцелели в тези пещери през тези четири седмици и въпреки привидните благи думи на Неола, кръвта на убитите му бойни другари бучеше в ушите му. Тази война въобще не трябваше да я има. Но имаше ли избор? Първият набор го беше сварил едва ли не на полето край Енсариан, докато се грижеше за една малка плантация от елендоранс. В общи линии беше заминал както всички останали за фронта, беше минал задължителното шестседмично обучение по стрелба, управление на зируаркс и ръкопашен бой и беше отбранявал позиции, който Върховния съвет на Убундер бе сметнал за важни. Когато настъпи врагът и бяха окупирали целия Родуел, който се явяваше един от постъпите за Синтрос, той беше картечар.

Плазмените картечници бяха едно от основните оръжия за удържане на вражеския огън.

Родуел успя да устои на напора на вражеската атака точно три дни, преди да капитулира безславно. Изчерпването на мунициите определено беше проблем. Снабдяването с нови свежи човешки попълнения – също.

Въпреки прехвалените думи на Неола, че бутилките с кислород бяха в изобилие – това изобщо не беше вярно. Всъщност бяха почти изчерпани, но това, което беше важно беше, че този квалифициран пилот с боен спидер им идваше като дар от Бога. Едуар, който беше значително по-интелигентен, беше пилот, но с нищо не го показваше. Той щеше да управлява криво-ляво спидера – само и само да се измъкнеха от Родуел.

Планът да убият Сасия беше продиктуван най-вече от факта, че я смятаха за предател. Никой пилот нямаше да лети напълно сам над полупустинна местност, без обозначителни нашивки на скафандъра, а още повече щеше да влачи след себе си някакво тантуресто джудже.

Те усещаха, че Ендуайт се колебае, затова Неола им беше предоставила пълномощия да се включат и да свършат работата вместо него, ако ситуацията излезеше от контрол.

- Приготви парчето кисон – промърмори Радсойл.

- Аз също ще взема едно, ако ти не можеш да се справиш. – допълни Едуар. – Ендуайт трябва да си мисли, че не подозираме за неговата идея да ни зареже като чувал, пълен с елендоранс.

- Мисли си, че ще се измъкне без нас. – захихика Радсойл. – Шефката даде ясни инструкции.

Неола имаше за цел обаче не да се завърне в Енсариан, а да зареже всички тези глупаци. Щяха да ги изправят на Военен съд. Да те бяха нейни бойни другари, да те й се подчиняваха безпрекословно, защото тя ги държеше с животоспасяващи лекарства. Без нея раните, нанесени им от плазмените оръжия, щяха да се отворят отново. Щяха да са загинали. Тази благодарност се превръщаше във власт в ръцете й. Но обученият Радсойл и Едуар – псевдопилотът скоро можеше да не се нуждаят от услугите й. Положението не беше в нейна полза и тя трябваше да използва ситуацията и да сбие всички останали, за да се измъкне безнаказано. Чувала беше за различни начини да напусне тази планета безследно и да заживее на някоя от многобройните необитавани колонии отвъд астероидния пояс. Само че нямаше ясна идея как да се добере дотам. Там започваше съвсем нов свят, който тя дори и не беше сънувала. Нямаше представа как щеше да оцелее съвсем сама или дали условията в тези колонии бяха сносни за една дама с ранга й на полковник и военен лекар. Пространството около въпросния астероиден пояс беше на практика много слабо изследвано, но там отиваха безразсъдни смелчаци, готови на всичко, за да оцелеят. Можеше, ако имаше късмета, да се присъедини към някого, който да и помогне.

Имаше обаче и един проблем, който силно я притесняваше. Не можеше да разчита, че спидерът щеше да издържи при навлизане в стратосферата и ако там горе нямаше кой да я прибере, просто щеше да загине безславно.

Тъй като Сасия беше единствената, която разбираше и четеше добре космическите карти, въпреки че това беше само периферно залегнало в обучението й на пилот, беше направила план за осъществяване на контакт с някои кораби, стоящи на геостационарна орбита и патрулиращи край планетата. Единият беше “Калисто 142”, а другият - “Емзато 199”. Двата космически кораба бяха единствените, които можеха да ги приберат в тази част на планетата и то при условие, че изчисленията й се окажеха верни. Разбира се в начертаните траектории можеше да има и разминаване. Но това нямаше как да се избегне.

Неола беше наясно с действията й и трябваше да признае, че планът да я ликвидира все още стоеше на дневен ред. Вътрешно не желаеше да затрива таланта й, но какво друго й оставаше, след като щяха да я държат отговорна в качеството й на висш офицер за претърпените огромни загуби. Затворът в Енсариан беше наистина страшно място. Не че Неола не беше свикнала с казармените порядки, но там беше истински ад. Доживотен затвор без право на замяна за провинение от нейния вид. Цяла вечност между четири стени. И вечна самота. Не ако трябваше да прекара остатъка на живота си някъде, далеч по-добре беше да го направи в открития космос, където все още имаше някаква надежда за спасение.

Тя беше скрила и един съществен факт. Радиоефирът не беше напълно празен. Съвсем случайно, тя беше прихванала нещо. Доловените, въпреки смущенията сигнали, показваха, че комуникация можеше да бъде осъществена с някои от предните постове на врага. Но тя нямаше желание и да дезертира, издавайки ценна информация. Всички познаваха елохианската политика за отнасяне с дезертьорите. Ликвидираха ги, след като я получеха.

Така че Сасия - военният пилот - който тя познаваше едва от броени часове беше единственият й път за спасение. Доста иронично, но и доста страшно.

Планът й беше просто да удушат Сасия с парче кисон, а после да я скрият на гробището, което беше на не повече от петнадесет минути път от местообитанията им. Щяха естествено да отпорят опознавателните нашивки, а за да не личат следите просто щяха да подпалят трупа й с малко интереново гориво. Замисълът беше същевременно много прост и много подъл. Но Неола беше оцелявала по този начин през целия си съзнателен живот. С какво този път ситуацията щеше да е по-различна? Парадоксално беше, че беше избрала да практикува толкова хуманна професия като военен лекар.

Използвайки Радсойл и Едуар, с откраднатия спидер тя можеше да се прикачи към един от двата малки патрулни кораба и да го отвлече. След това, можеше да “вегетира” известно време на геостационарна орбита след като изключи всичките възможни системи на кораба и го остави в режим на хибернация. Ако имаше късмет, можеше да го използва като примамка за истински боен крайцер с който да се добере до Непознатия Квадрант, или както още беше известен “Квадрант 426”. А после? После щеше да му мисли…

Като висш офицер, тя бе наясно, че досега изследваното пространство от Галактиката беше разделено на 452 квадранта, а те се намираха в 39 квадрант. Колапсаровите скокове бяха единствената възможност да се преодолее подобно разстояние, а при избухналата тотална война на планетата, контролът на централната власт щеше да се поразхлаби и тя можеше да отхапе също малко парче от пая, преди да се измъкне.

» следваща част...

© Атанас Маринов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??