Не знам колко е часът, понякога наистина не знам и не искам да поглеждам стрелките на часовника... Начинът, по който се влачат, драскат по повърхността на деня ми... Кротко отварям вратата и излизам навън. Денят е сив, опушен. Мирише на есен. Нямам какво да ти дам. Нямам какво да ти взема. Докато се разхождам не-самотно по улиците, хората ме заглеждат. Да, знам защо е. Заради моята коса... Нея вече я няма... Ножицата, която я отряза стои наказана в ъгъла, стои наказана и мълчи... Колко много мноточия, нали? Колко много неодизказани мисли имам, които непрестанно се разкриват, всъщност винаги съм си мислел, че мислите ми са като опаковките на някакъв подарък... Много опаковки – колкото повече разопаковам подаръка, толкова повече опаковки има и така до безкрайност. Старателно избягвам локвите по пътя си. Макар и да не съм със сандали като Джа Джа, наистина не разбирам, що за глупост, как може да сложиш сандали в началото на Септември, аз й го казах, все пак продължавам внимателно да заоби ...