18.
Обикалях коридорите на опустелия „Диспансер” с някакво нелепо чувство на носталгия. Уж беше преди броени месеци, пък сякаш бяха минали стотици години, откак киснахме тук двамата с Йохан в спрялото време. Тогава нещата бяха толкова по-сложни, пък изглеждаха далеч по-прости и ясни. Неочаквано възвърнатата свобода беше като обещание за едно розово и светло бъдеще... И за какво беше всичко? За да задълбая пак в дебрите на болното си съзнание и да започна сама да си създавам проблеми? Понякога наистина не мога да се понасям...
Скочих в потока през нощта, точно след момента, в който се бяхме изнесли всички оттам. Карикатура на изпечен крадец-взломаджия – с „кози крак” в едната ръка и фенер в другата. Из спалните на горния етаж се въргаляха небрежно захвърлени спални чували и какви ли не други парцали. По-важните „улики” – досиетата ни, документацията на „Диспансера”, лекциите на Йохан и дори майтапчийските ми бележки за „смяната на властта” - бяхме унищожили или отнесли със себе си. И на ...