39.
Тъкмо гризях нокти над 24 глава, преглъщайки ги с изрядно количество бира, когато усетих раздвижването във въздуха на стаята, изпълването му с нещо ново. Вече бях свикнала с това чувство, а и за мен то вещаеше нещо хубаво. Обърнах се с облекчение и радост изписани на лицето – ето я най-сетне, вече какво ли не си помислих, че е станало! Но дори не можах да се изненадам като хората, толкова беше неочаквано и необяснимо… Йохан. Гледаше ме със сериозно изражение. През ума ми прехвърча спомена за едно телефонно обаждане – “… и тримата са загинали…” – който пропъдих панически. “Не, не може да е това, СТИГА ВЕЧЕ!”.
- Имам нужда от помощта ти. – каза Йохан вместо поздрав.
- От помощта ми?... – обадих аз глупаво, затънала в недоумението си. “Какво става, по…” Довърших си мисълта на глас. – Какво става, по дяволите?
- Нямам много време… По-скоро не знам колко време имам. Трябва ми спешна консултация. С теб.
- На тема? – станах от компютъра и седнах на диванчето, подканяйки и него с кратък же ...