Все още е светло. Все още...

            Слънцето вече започна да показва своето варварско великолепие и бавно, но непреклонно слага край на този ден.

            Ден, като всеки друг.

            Ден, побиращ безкрая, но само за нея.

            Колко странно! Дори безкрайността си има край. А защо всеки си мисли обратното..? Е, хубаво е да си единствен.

            Розово...пурпурно...червено – небе !? Не, това е отражение. Отражение на реалността, която е хиляди пъти по-красива от копието. То е само огледало, опитващо се да пресъздаде неповторимостта на залеза.

            Тя вдига поглед. Не може да свърши! Не може! Прекрасно е... Даже само един-единствен миг  искрено наслаждение й е достатъчен, за да усети това, което й трябваше – спокойствие.

            Толкова ли е трудно? Ето – бряг, море, небе. Всяка вечер е същата, може да изпита безгрижие още толкова пъти, че да й омръзне. Но... а защо днес е друго? Защо никога преди не е било така? Глупав въпрос – нали днес е безкрая.

            Хубаво е да си единствен.

            Очите й побират простора в зрънце. Колко е смешно! И те си мислят, че вселената е необятна? Всъщност май и тя си мислеше така преди. Но кога беше това “преди”? Съществува само СЕГА и безкрая.

            Време-безсмислена измислица на живота. Сам си се лута из дебрите на своето “време” и сигурно никога няма да се върне в безкрайността. Нещо съвсем се оплете в тази безвкусно и неумело оплетена паяжина.

            Ах, да, зрънцето... Приятно е да го търкаляш по камъка. Но ако се загуби? Голяма работа – и то не е само. Зрънца безброй. Всяко може да се търкаля.

            Слънцето все повече и повече застрашава светлината. Май и това няма смисъл. Колко по лесно щеше да е, ако си остане така, загърнато в нежни облачета и продължаващо да се изкушава. Щеше да запази безкрая.

            Хубаво е да си единствен.

            Плискане на вълни... Вълни! Колко жалко, всяка тръгва по своя път и се спира точно преди да достигне мисията си – брегът! А уж животът не е цел, а пътуване...

            Зрънцето изчезна. Тя се оглежда да потърси друго. Нали трябваше да са много? Явно и просторът е бил единствен. А тя го изгуби..

            Светлината вече е оскъдна. Иска й се да я има. Но всъщност може и да не е слънчева. Липсва и светлината на приятелската усмивка... Сигурно е във въображението й – нямаше такова нещо като приятел. Какво ли щеше да е, ако сега, когато изчезне безкрая, последното, което успее да види е лъчезарното лице, на което да е довери? Не трябва да знае и никога няма да се опита отново да разбере.

            В момента преди хоризонтът да се стопи и слънцето да напусне мястото, към което принадлежи и да сложи края на безкрая, зрънцето така и не се появи и спокойствието се изпари.

            Стана тъмно.

            Всичко беше...

            Ужасно е да си единствен.