Четвъртък сутрин.
08:01, по - точно.
Мега мол и задръстване.
Светофар дълъг, колкото...
Претъпкан автобус.
Умислени хора, бързащи.
Нервни клаксони и неприлични жестове.
Дали някъде там, между виковете, обидите, липсата на цензура и грубостите, имаше сърце, което биеше с нашите удари, и пулс, който беше на нашата честота?
Дали бяхме в нечии мисли и сбъдвахме ли се някъде?
Хиляди въпроси блъскащи се помежду си и висящи някъде в пространството, чакащи своето време да се случат, да се сбъднат.
Време, което сякаш беше забравило да дойде; сякаш никога нямаше да настъпи, с отговори, които се блъскаха между стените на собствения Ад, който си бях създала.
Ад бушуващ в кутията на забравата, която уж заровена на дъното на океана сега се носеше по бурната му повърхност, блъскаща се във вълните на давещи чувства и емоции... ...