Събота сутрин е. Пералнята тихичко се върти, само от време на време тихото изчаткване при промяната на програмите нарушава божествената тишина около мен. Успяла съм да изчистя, прането се пере услужливо ( бог да благослови създателя на пералната машина! ) и незнайно как съм се озовала сама. Разкош. Ще посветя остатъка от деня (или поне отрязъка, във който съм сама) на себе си, ще си попиша, ама тъй, както само аз си знам... Сядам пред компютъра, пускам си лека, ненатрапчива музичка, която ме потапя в меланхолично-носталгично, и същевременно закачливо ( мой патент ) настроение... Започвам и... телефона звъни. Звука му дразнещо раздира вълшебната атмосфера около мен. Изчаквам - може да е грешка, но той повтаря, потретва... Тръгвам да издиря слушалката, а пътьом се чудя защо още ми е този стационарен телефон - и без това ползвам само мобилния. И въпреки това несъзнателно всеки месец се улавям как възпитано се редя на опашката и плащам послушно за неизползваемата услуга.
- Да - казвам с на ...