Стоиш, сам, стаята е толкова пуста, че ти се струва, че вятър дере раменете ти - нищо че си с пуловер. Студено е, зъзнеш, замръзваш, смразяващата прегръдка се е вкопчила в теб като малкото момиченце, което видя днес на спирката, да, татко ù заминаваше - щеше да ù липсва. Така и в теб са се вкопчили - мъката, умората, съвестта ти и онези две бутилки „Джак“ които се търкалят по пода, те по-скоро са се вкопчили в черния ти дроб, но нищо, нали се държат някъде. Ти дори и да станеш не можеш. Та, стопли ли се вече? Може да е за последно, вятърът все така си духа, нали? Е няма и как - по-зле ще става. Гадното е, като осъзнаеш, че макар и креативността на опияненото ти подсъзнание да се ебава с теб, онзи, гадният вятър, си е там и верно боли, като минава през теб. Понякога носи образи, понякога спомени, усмивки, дори аромата ù. Само за миг тя е там и после се пръсва на хиляди парченца. Засили се към стената и се зазидай! - Поне няма да ти духа, на завет е по-топличко, обаче не казвам нищо за т ...