В Ъ Г Л Е Н

Замислено доближавам цигарата до устните си. Тялото й е гладко, вдишвам дълбоко и димът прониква в дробовете ми. Усещам как главата ми се замайва. Като в лек транс съм.

Часовникът на стената необратимо отброява изтичащите секунди живот, а аз седя, потънала в ужасното сумрачно мълчание на стаята. Пепелта от изгарящата цигара пада на пода, но не се помръдвам. И защо ли? За да се наведа да я събера? И без това мога да я затъпча в килима и на другия ден да я изсмуча с прахосмукачката.

Погледът ми се рее навън през дъждовната пелена. Капките звънят по стъклата и размазват всичко. Природата изглежда толкова хаотична и същевременно свободна. Дъждът е безразсъден, силен, без да го е грижа за нищо друго, освен за своето собствено съществуване. От другата страна на стъклото съм аз – прикована тук – сама и неподвижна, залята от тежестта на ронещите си мисли.

Питам се дали не забравих кафеварката в кухнята включена. Не ми се пие кафе, но по навик си правя. Представих си как бълбукащата пяна излиза навън и се излива на талази върху нагорещената плоча на печката. Тя съска и пуши – същинска огнена стихия в миниатюра, неукротена и беснееща на предела на унищожението. Дали тлеят въглени върху плочата? Комшиите онзи ден така си запалиха апартамента…

Дъждът навън се усили. За пореден път дръпвам от цигарата. Не ми се ходи да проверя дали кафето кипи. Не ми мирише на изгоряло, значи може би всичко е наред. Рамката на прозореца обаче ми става много неудобна, но не помръдвам главата си. Повтарям си, че трябва да се науча да свиквам с болката. Както направих преди два дни, когато прискрипах пръста си в рамката на прозореца. Идеше ми да крещя. Да пусна навън всичката болка от наранената и премазана плът. Аз обаче не издадох нито звук. Пръстът ми посиня и след няколко дни му падна нокътя.

Цигарата ми обаче изгоря. В пръстите ми стърчи вече тлеещият фас. Миризмата на стопена пластмаса от филтъра ме връща към мислите за огъня. Мисля си за начина, по който той изяжда всичко – методично, алчно и безмилостно. Също като болката. Чудя се колко ли дълго бих могла да понеса случващото се около мен? Чувствам се празна. Как да се запълня?

Горящият фас вече пари пръстите ми. Свеждам насълзените си от дима очи към тях. Колко ли дълго бих могла да държа тлеещия остатък в пръстите си, докато се превръща във въглен, и да си повтарям, че не ме боли? Да си вярвам, че не ме боли...

Оглушителният звук от раздиращото се небе навън прекъсва мислите ми. Отново поглеждам през прозореца. Вилнеещата навън стихия завихря мислите ми в студения си порив. Дъждът шиба стъклото и измива натрупаната мръсотия от последните няколко дни. Дали би могъл да измие и душата ми?

Лъже ли ме носът, или наистина долавям миризмата на изкипяло кафе? Значи все пак не съм се излъгала – наистина не съм изключила кафеварката. Сигурно в момента бълбукащата пяна прелива и капе, съскайки по нажежената плоча. Звукът от кипящото кафе се смесва с гръмотевиците в перфектна симфония на хаоса.

Пепелта от изгорелия фас пада на килима, но не се помръдвам. И защо ли? Мога и утре да я събера с прахосмукачката. Ако има утре...

Разтварям широко прозореца. Дъждът яростно започва да шиба лицето ми като с игли. Затварям очи, за да не усещам болката. В ушите ми прокънтява поредната гръмотевица. Потръпвам и настръхвам цялата. Обожавам тази стихия. Дъждовната буря е толкова жива, толкова силна. Тя е всичко, което аз сигурно никога няма да бъда.

До носа ми достига миризмата на дим. Представих си как първите пламъци лизват дървения обков на кухненското шкафче над печката и се усмихнах. Колко материални сме всички...

Подгизнала съм цялата, дъждът продължава да плющи по мен и да мокри килима в стаята. Не ми трябват цигари.

Обръщам се и се устремявам навън. По-далеч от стените, които ме обграждат. Сърцето ми бие лудо от въодушевление. Нетърпелива и развълнувана съм. Изскачам навън, като оставям миризмата на дим и горящо кафе след себе си и се втурвам в дъжда. Тежестта на капките като че ли се удвои в този миг. Но аз не се впечатлявам. И се затичвам. По-бързо. По-бързо. И се къпя в дъжда. Изморена. Щастлива. И се моля да се превърна на въглен. За да забравя болката.