Окъсаният й вид го порази. Уж заздравели стари рани, но дълбоките белези се простираха по цялата й душа. Поиска му се да се протегне и да докосне за миг яркото й излъчване, но това породи безпокойство в скиталческата му същност.
Той беше тя.
Докосването му до самия себе си беше твърде болезнено по начало. Какво щеше да спечели към егоистичното си бреме, ако реши да обърне внимание и на нея? Пък и защо? Тя само би влошила и без това докривелия му самообраз. Ще му покаже всичките недостатъци. Защото ги има до един. Или почти.
Безумно го измъчваше ловджийското самообладание. Поредна жертва? Не. Не можеше да хване самия себе си, нали?
Тя му беше огледало, безпардонно осъзнаваше това и му го заявяваше с очите си.
„Ти си вълк – пронизваше го милостивия й поглед. – И аз не харесвам това. Но го разбирам. Вълците единаци са побратими.”
„Ти си жена – предизвикваше я той с похотливите си мълчаливи ласки. – Как би могла да знаеш какво е да си хищник?”
“Безкрайно си изморен. Дошла съм, за да те предизвестя.”
„За какво??” – ужас се изписа на лицето му.
„За края на твоето скиталчество. И завръщането ти у дома”.
Тя направи няколко крачки наоколо така предизвикателно, елегантно и емоционално, че дъхът му спря като пред скок.
„Безумен съм, а ти ме предизвикваш – подсказваше ускорения му пулс – Не бъди кошута. Ще те смажа.”
Тя се засмя и го погледна вторачено.
„Никога не би го направил. Ти си аз. Аз съм ти.”
За свой огромен уплах той усети как пред нея устоите му поддават. Така желаеше да падне на коленете си и да признае слабостта си - че не иска да продължава живее така, че не може да се справи с духа си на завоевател, на покорител, на разрушител... Можеше ли да довери безприличието си на това така нежно създание, въпреки огромната сила, извираща от сърцевината й? Защо и той да проваля света й и да я обезнадеждава, като тя заслужаваше да има истинска красота до себе си?
„Това се отнася за самия теб – хвана го за ръката тя. – От това имаш нужда и ти. Трябва да се прибереш у дома и да се намериш отново. Блуждаеш по пътищата си и хората те объркват!”
„Не мога да спра! – хвана той и другата й ръка и ги притисна до сърцето си. – Не мога да го владея. Ще загина без този начин на оцеляване! Не знам къде да ида!”
„Аз бих могла да ти помогна, но ще трябва да ми се доверяваш. Ще трябва да дишаш заедно с мен…” – дъхът й бе така близо до ухото му, че той изтръпна. Не беше сигурен дали бе от страх или от страст.
„Аз не знам как се прави това.” – искреността му я покори.
„Ще те науча” – изскимтяването й му дойде така в повече, че той затвори очите си и стисна челюсти. Или трябваше да й се предаде и тя да заличи всичките му рани, или трябваше да я остави и да продължи да оцелява както той знаеше.
„Чуй!” – тя изви лице нагоре и по цялото й тяло пробягаха тръпки, граничещи с конвулсии. Заля го усещане за мир. А това, което чу, бе силен вой на глутница. – „Те са наблизо и ще ни пазят!”
Ах, как му се искаше да разбере за какво му говори това негово спонтанно преображение. Женската половина на онова, което щеше да бъде отвъд. Цялото.
Той я притегли, целуна косите й силно, граничещо до грубост, и после я отблъсна, за да се пребори с огромния си порив да я обладае.
„Времето не се е изпълнило. Остана само още половин. След това ще те взема и ще изпия дъха ти, докато се опия така, че да забравя на коя планета съм. Ще дойде ден, когато ще си в мен и аз в теб. И той е съвсем скоро. Сега ще идеш до глутницата и ще ме чакаш там. Приготви се, защото така се приготвям и аз. Когато дойда, ще ме разпознаеш по сърцето. То ще търси само теб и никой друг. Ароматът ще е на ванилия.”
В миг тя се сгърчи към земята и се преобрази в дива вълчица. Погледна го – не беше сигурен дали с възхищение, обич или болка – обърна се по посока на събратимите си и избяга.
Той въздъхна така, че човешкия лик се откърти от него и падна в краката му като непотребна кожа. Щеше да му потрябва съвсем скоро, само след половин време. И той щеше да го облече завинаги. Защото щеше да обича.
Песента й в далечината проникна в мощното му тяло и освети тъмните му кътчета с надежда. Тя щеше да го чака.