Така са ме отгледали. В сурово променливо време, където синьото е общото между небето и морето. Около мен винаги е имало примери. Хора, които всякак са се справяли без облагите и късмета на живота. Хлябът тук е символ на оцеляването. И усмивката, която никой не споделя, за да не бъде загубена. По ръцете тече ежедневно кръв. Стягат се каруци, разнасят се чували. Товарът е изписан по лицата. Ожулени са кожите от труд. Есента е буря, която изтегля и пуска морето. Границите са непредвидими. Ветровете са от значение. Брадвите разсичат дървета, а печките се борят също като обикновените души. Задух и пропукване. Димящи комини. Малките постижения в деня.
Тишини и урагани. В едно. И на напълно различни фронтове. Разпилян лунен път. Остри гребени и студени пръски. Красив хаос, поглъщащ съдбите и застрашаващ ги. Тук сме. А не присъстваме. Има ни. А дали пък това не е просто една успокояваща илюзия? Пепел. Онова, което се изхвърля някъде извън дома. Наистина ли живеем тук и сега? А ти не си ли там ...