Много от нещата, които ми бяха казани напоследък, просто останаха в главата ми. Запознах се с много хора и всеки беше различен със своя филм. Всеки беше донякъде весел и донякъде тъжен. Понякога виждам надежда да продължавам да пиша, а понякога сякаш самият аз не желая да бъде чуто всичко това. Но ето ме, отново пиша и трия и отново изнасям душата си върху листа. Имало е моменти, когато само листът е бил с мен, само на него съм можел да разчитам да ми помогне да изляза от депресията, в която се намирам. Нужно ли е да питам къде бяха в тези моменти моите "истински приятели" , защо когато бях едно малко дебело лапенце, никой не искаше да бъде приятел с мен, защо след всички опити да се впиша в света, така и не успях. Въпроси, въпроси, въпроси, но къде са отговорите, надали някой знае. Самият аз май престанах да ги търся след всички тези години и както каза един приятел - "няма какво да го мислиш, попитай един човек на 70 години да ти каже какво мисли... и какво ще отговори той... Има ли ...