Въпроси без отговор
Вървя си по претъпканите улици и се мъча да се добера до хотела. А хората кротичко си ме подмятат като надуваема топка. А ако случайно аз побутна някоя от тези ВИП-персони, си отнасям злобния поглед и някоя и друга обида или псувня на чужд език. Чудя се кога ли станахме такива егоисти? Кога намразихме останалите? А кога те намразиха нас? Защо критикуваме нещо чуждо, което в действителност ни харесва, но не можем да имаме? Защо винаги, когато видим нещо странно и различно, бързаме да го оплюем? Защо, забързани в своето ежедневие, не забелязваме красотата, която ни заобикаля? Продължавам да вървя, а хората все така вирят носове и гледат пренебрежително. Насреща ми приближава майка с дете. Поглеждам детето и се усмихвам, а майка му ме гледа злобно. Кога станахме такива? А как ми се иска да вярвам в доброто у хората... Но как да вярваш в нещо, което не виждаш? И ето, че стигнах хотела. Изкачвам стълбите до третия етаж, пъхвам ключа в ключалката, влизам в стаята си. Не може ли да сме по-добри? Лягам на леглото и затварям очи, само за миг. Толкова много въпроси без отговор!
© Марти Петрова Стефанова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Вчера сутринта трябваше да ида на лекар. Докато пътувах натам си мислех разни глупости, така че бях в добро настроение. когато влязох в чакалнята, видях, че има 6-7 човека преди мен, което значи, че ще чакам поне 40 минути, по-вероятно час. Обаче си носех книга, така че чакането нямаше да е проблем, за никъде не бързах. И щастлив от тези мисли, на вратата на чакалнята, аз реших да поздравя хората, нещо, което по принцип не правя. Та влизам аз и казвам: "Добро утро!", усмихнат, а обикновено съм намръщен. А хората в чакалнята ме гледаха и мълчаха. Аз си извадих книгата и почнах да чета. Скапаха ми настроението. Кога станахме такива? (6)
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Миниатюрата ми харесва. Накара ме да се замисля. Благодаря ти. 6