Работя като портиер в стъкларски магазин. Не си мислете, че пенсията ми е малка, защото ако си помислите това, ще решите, че сега ще започна да се оплаквам от немотията, ще кажа, че цели четиресет години съм бъхтал, а докъде ме докара тая държава, ще напсувам политиците и ще наругая всичките им близки роднини, ще прокълна икономиката, здравната каса и съседа, а също и неговата майка.

     Не, няма да се оплаквам, въпреки че пенсиите са ниски, мамка им, а съседа, да го и него... както и да е.

Всъщност аз не съм пенсионер. В общия случай бих бил бодигард, обаче в тоя схлупен малък и твърде нищожен стъкларски магазин няма много бодита, та да съм им гард. Затова приех да бъда охрана. Обаче се оказа, че тъщата на шефа работела като охрана на труда, та изведнъж се оказахме много охранители.

     „Раздуваме щата така!” – рече шефът и аз се съгласих тутакси, защото зная, че шефовете винаги са достатъчно глупави, за да знаят всичко. Затова ме назначиха за пазач; да не дублирам охранната позиция и да те тежа на щатното разписание. По вътрешно съвместителство ме наеха и за общ работник. Така уплътнявам две длъжности и се чувствам отлично, защото с една заплата покривам две направления на фирмата, така да се каже: две в едно. Едното е входното направление – когато влизат клиентите, да ги оглеждам и да преценявам съмнителността им или, както му казват сега: оценка на въздействието правя. А другото е изходното направление – когато клиентите излизат и оставят своята миризма и отпадъчна дейност по пода, стъклата и магазинния интериор, тогава вече съм чистач от типа на хигиенистите.

     Та докато чистя парапета под стъклото, гледам, влиза един прокурор и пита:

     – Тук продавате ли стъкла за огледала?

     Кимнах. Всъщност не съм сигурен, че продаваме такива стъкла. Но човек не бива да твърди неистина пред орган на властта – може пък и да продаваме, така че ако излъжа, току-виж ме натикал в пандиза.

     – Да или не? – намръщи се прокурорът. Червеното му расо позеленя от яд. Всъщност не беше от яд, от зелената боя беше, дето бях я оставил отворена, та да пребоядисам пейката.

     – Разбира се – отговорих уклончиво, но не защото знаех отговора, а от страх. Хората с роби все криви огледала поръчват, но досега единствено шефа общуваше с тях. А той излезе и ме остави сам-самичък да се боря със съдбата и разните червени расисти.

     – Идиот! – установи той, произнасяйки се в моя полза; като видя, че в магазина няма никого освен мен, излезе, за да търси други престъпници.

     А те, престъпниците, като че ли точно това са чакали. Тъкмо отдъхнах от внезапното посещение на човека с червената мантия, и в магазина нахлуха двама мастити бизнесмени – и двамата дебели, с черни очила, от тези за погребение. „Това са крадци!”, пледирах пред себе си, но умствено замълчах.

     Задъхани, потни от нещо, започнаха да се въртят като слонове в стъкларски магазин, оцапаха се и те в зелено, и като видяха, че съм сам, питаха:

     – Какво му каза за нас?

     – Нищо – отговорих. Та аз дори не ги познавам. Тези, които крадат от магазина, са собствениците му. Във всяка частна фирма е така. И в държавните фирми е така. Навсякъде е така. Само отчаяните хора стават крадци на чуждото, защото не са успели да присвоят достатъчно много, за да си крадат после вторично и по-спокойно.

     – Само да си посмял да гъкнеш! – изкрещя в лицето ми по-едрият слон и счупи нещо, докато излизаше от себе си.

     Другият го последва.

     Най-накрая се захванах да озеленя пейката. Пролет е. Пък и нали трябва да се свестя малко и после да се почистя след тези посещения. Един пазач ако не чисти след себе си, никакъв пазач не е. Може пък шефът да остане доволен, когато му разкажа какво се е случило, и да ми даде още едно щатно направление да заема. Защо не? Три в едно е повече от две в едно.