Въведение

В деня, в който Куинси Медейра безследно изчезва, се случват някои неща, за които не мога да не спомена.

На 26 август 1985г. капитанът на кораба "Делфин" - Антонио де Лука Севаро - е повишен в чин полковник, и решава да смени името му.

На 27 август корабът е вече с ново име - "Герой".

Сестрата на капитан Севаро - Фатима - отразява случилото се с момчето и напуска Испания.

Сестрата на Куинси Медейра - Анджела - напуска института по археология и се записва във ВВУ "Св. Анна"

Тогава тя е на 17 години.

Когато научава за кончината на брат си, Анджела съобщава на приятелите си от детинство - Мануел Гарсия, сестра му Джинивър, Арчибалд Мортимър, брат му Джерълд и сестра им Ребека - за преместването си във военното училище и чрез свои познати успява да уреди следването им в същото училище.

Анджела дава обет, че ще намери изгубения си брат, който според нея се скита съвсем сам по широкия свят и, може би, умиращ от глад.

Мануел и Джералд са убедени, че Куинси е мъртъв, но Анджела, Ребека и по-големият и брат Арчибалд решават да го търсят.

Веднага след като навършва пълнолетие, Анджела решава да смени името си.

Едва на 12 август 1995 г. получава разрешение да се качи на кораба "Герой", но вече като стажант де Каста.

По ирония на съдбата това е същият ден, в който брат ù Куинси стъпва на борда на "Делфин" - с тази разлика, че това става преди десет години.

Анджела тръгва на пътешествие - дълго и опасно.

Но с нея са приятелите ù и още един човек, за когото тя не подозира, че съществува. Впуска се в непосилно за нея издирване.

Тя не знае дали ще открие Куинси, нито пък се надява да открие кораба, на който той се е качил.

Само ако знаеше за промените, настъпили след изчезването на брат ù, за смяната на екипажа - та тя дори бе настанена в неговата каюта!

Дали Анджела ще открие Куинси?

Надявам се, че ще пътуваме заедно с нея в това вълнуващо пътешествие.

                                                       Куинси изчезва

                                                      12 август 

Капитан Антонио Севаро подаде ръка на младия стажант Куинси Медейра.

- Добре дошъл на борда, стажант Медейра! - каза той приветливо - Надявам се да ви хареса при нас.

- Благодаря, сър! Няма да ви разочаровам!

Момчето беше едва на 13 години. Бе пъргаво, умно момче, изпълняваше всичко точно, не закъсняваше за лекции, а във военното учение беше най-добрият.

Едва бе изминала седмица от пристигането му, а целият екипаж го обожаваше.

Капитанът го обикна като брат, изслушваше го, даваше му съвети, направляваше го.

Седмица след пристигането на Куинси в морето се развихри страшна буря. Капитанът и стажант Медейра успокояваха екипажа, когато мачтата се пречупи и полетя право към Севаро. Първият, който се притече на помощ, бе Куинси.

Той се хвърли към капитана и го блъсна, с риск огромният стълб да се стовари върху него самия.

Капитанът бе спасен, но сега момчето бе в опасност. Мачтата летеше към него.

Тогава се случи нещо, което никой не очакваше...

Севаро се изправи, хвърли се към Куинси и, точно преди мачтата да се стовари върху им, успя да отскочи встрани с момчето в ръце.

След тази случка Куинси стана всеобщ любимец.

На 26 август късно вечерта капитан Севаро и Куинси стояха облегнати на палубата и разговаряха.

- Тъжен си нещо, стажанте. Да не би някоя стажантка да е разбила сърцето ти? - пошегува се капитанът.

- Не, сър! - каза момчето - Мъчно ми е за сестра ми, за приятелите ми. Дали все още ме помнят, или вече са ме забравили?

- Разбира се, че те помнят, момче. Имаш близки приятели, сестра, която те обича, какво повече може да иска човек?

- Искам да бъда като вас, капитане. Вие сте добър, честен и откровен. Но аз не мога да се успокоя. Сестра ми вече е голяма, върви по своя път и...

- Слушай, младежо - прекъсна го рязко Севаро - ти също си поел по своя път, не го забравяй. Един ден ще станеш добър офицер, по-добър дори и от мен. Запомни, че истинският капитан не хленчи и не се дави в море от сълзи - това е закон при нас. На мен също ми е тежко да те гледам така посърнал, но не се оплаквам, нали? Ти си роден моряк и не искам да се отказваш от призванието си. Ще направиш ли това, за което те моля?

Куинси не отговори веднага, но вече знаеше отговора. Трябваше да следва призванието си, а не да хленчи.

- Вие сте прав, капитане. Друг път и живот за мен няма. Искам да стана офицер...

- Капитане! - прекъсна ги кормчията - Задава се буря... О, господи, погледнете...

Нямаше нужда да казва това.

Капитан Севаро бе видял достатъчно, за да разбере, че си има работа с гигантски вълни - цунами, които можеха да разбият кораба с един-единствен удар.

- Всички в каютите! - извика той, след което пое руля и се запромъква в тъмнината. Но не можа да се измъкне от опасните плитчини и една вълна се разби на палубата със страшна сила.

Друга вълна нямаше, но тази едва не отне живота на капитана.

Боцманът се затича към него, но Севаро вече се изправяше, плюейки вода.

Заведоха го до каютата му, тъй като се нуждаеше от почивка.

Докато капитанът си почиваше, Ференцио Малдини, който изпълняваше длъжността боцман, пое управлението на кораба. Бурята вече си отиваше. Няколко часа по-късно морето утихна съвсем.

Севаро, който се беше съвзел от удара на вълната, отиде лично да провери каютите. Това не беше негово задължение, но той искаше да се увери, че всички са добре.

Стигна до номер 15 и спря. Заслуша се - не се чуваше никакъв шум.

- Куинси - извика той тихо - вътре ли си?

Никой не му отговори.

Неясна тревога се появи в сърцето му. Отвори вратата и влезе. Дори леглото му беше непокътнато.

"Къде ли може да е?" Севаро излезе от каютата и тръгна надолу по коридора. Тревогата му нарастваше с всяка изминала минута. Беше стигнал почти до палубата, когато насреща му се зададе Малдини.

- Капитане, какво се е случило? - попита той с недоумение.

- Куинси го няма. Разпръснете се, трябва да го открием.

Заповедта бе изпълнена, но момчето го нямаше на кораба. Спуснаха водолази в морето, но не откриха нищо.

На 27 август капитанът се свърза с бреговата охрана в Канкун.

Изпратиха специализиран екип, който претърсваше морското дъно през целия ден, но по-късно издирването бе прекратено, а в корабния дневник бе записано:

"Куинси Медейра изчезна безследно по време на буря на 26 август 1985 г. близо до Канкун.

Стажант Медейра бе само на 13 години, а спаси мен - своя капитан - на 19 август, същата година,

от пречупената мачта, отново по време на буря.

Куинси бе герой!

Поклон пред паметта му! "

Тайни и загадки

На борда на "Герой"

12 август 

 В мига, в който корабът потегли, една красива млада жена излезе от каютата си и се запъти към палубата. От униформата, която носеше можеше да се разбере, че е една от новопристигналите на кораба стажанти.

В ръцете си държеше бележник, върху корицата на който бяха отбелязани отличителните знаци на ВВУ "Св. Анна" в Севиля, както и името на стажантката. Бележникът будеше съмнението, че девойката предпочита да преглежда записките си на тихо и приятно място. Но в ръцете и той служеше за прикритие.

Стажантката се огледа, приближи се до палубата и заплака.

За какво плачеше тя? Може би за дома си в Испания или това бяха сълзи на щастие...?

Едва ли!

Времето беше мъгливо и тя не забеляза мъжа, който неусетно се беше приближил до нея и учудено се взираше в тъмнината.

Този човек беше Антонио Севаро.

Той погледна часовника си - показваше точно 22:30 ч. По това време на нощта не беше позволено на стажантите да излизат от каютите си, нито пък да се разхождат по палубата. Това беше военен кораб и имаше строго определени правила. Очевидно една от новите стажантки ги бе нарушила още първата вечер - веднага след вечерната проверка.

Той пристъпи напред и очите му се спряха на бележника. Неволна усмивка озари лицето му. Стажантката, дръзнала да наруши строгите военни правила, беше негова подчинена, което го учуди още повече. В досието, което вече бе успял да разгледа пишеше, че стажант Анджела де Каста е една от най-изпълнителните и прилежни ученички от ВВУ "Св. Анна" в Севиля. Какво правеше тя тук?

Капитанът се замисли. Да я остави ли да се наслаждава на приятната вечер или да я накаже за непокорството?

Севаро решително пристъпи напред.

- Анджела де Каста, какво, по дяволите, правиш тук?

Този глас я вледени. Познаваше го до болка, при все че бе пристигнала едва сутринта, но притежателят му не биваше да я вижда разплакана. Затова с рязко движение избърса сълзите си, обърна се и се изпъна като струна пред началника си.

- Г-н полковник, сър! - произнесе тя ясно и отчетливо.

- Защо си нарушила забраната? - със същия тон попита той.

За миг тя се поколеба. Да му каже ли истината или да замълчи?

- Зададох ти въпрос, стажант!

Наложи се да го излъже.

- Желаех да прегледам записките си преди да си легна, сър! - заяви тя - Но тъй като в каютата ми няма осветление, реших да дойда тук.

- Кой отговаря за твоята каюта?

- Не мога да зная, сър! - със същия ясен глас изрече Анджела.

Полковникът се замисли. Тя беше права като каза, че не знае - та нали току-що пристигна. Той се огледа, свали електрическата крушка от палубата и я подаде на стажантката.

- Вземи я - каза той меко - утре ще поставим нова. Сега се прибирай в каютата си и никога повече не нарушавай корабните забрани.

- Слушам, сър! - отсече тя и си тръгна, но едва направила няколко крачки спря, и след кратко колебание се обърна :

- Извинете, сър, няма да се повтори.

- След което едва ли не затича по стълбите.

Капитанът направи една обиколка по палубата за да се увери, че всичко е наред, въздъхна тежко и тръгна към каютите.

Спря пред номер 15 и се заслуша. Стори му се ,че чува лек шум.

Звукът се повтори отново и Севаро най-после разбра - стажантката плачеше. Това го обърка за момент, но бързо се овладя.

Дали да почука? Не, по-добре не!

Имаше доста работа, а длъжността не му позволяваше да се бърка в личния живот на подчинените си

Законът забрани тази намеса още преди десет години.

Десет години!

Спомените нахлуха в съзнанието му и той поклати глава, сякаш да се отърси от тях.

Но те не си отиваха.

Момчето бе още живо в сърцето му. Беше го обикнал като брат, ала съдбата му го отне. Прибра се в каютата си, тръшна се на леглото и заплака.

Нямаше кой да го разбере!

Дълго лежа така със сълзи на очи и неволно в съзнанието му изплува образът на Анджела.

Кой знае защо той свърза стажантката с момчето и тя остана в сърцето му завинаги.

Късно през нощта се успокои и най-после заспа...