МЕКСИКО
В ПОЛИЦЕЙСКИЯ УЧАСТЪК

Мексико - голям просветен и културен град!
Обширният площад "Сокало" днес наричан и "Пласа де ла конститусион" (площад на конституцията) привлича туристите с красотата си. Особено силно привлича вниманието им Паласио насионал - огромен дворец на източната страна на площада. Около " Сокало " е разположен старият център на града с невисоки сгради в испански стил и добра планировка на улицата. От площад " Сокало "на запад по авенида " Мадейро " и авенида " Хуарес " се излиза на неголямата, но с централно положение и много посещавана градина " Алмейда ". Край градината е Пласидо де лас Белясартес - сграда за театрални, оперни и балетни представления. Наблизо е най - високият небостъргач в града –
Торе Латиноамерикана ("Латиноамериканска кула").
По най-дългия булевард в града "Авенида Инсурхентес" се тръгва на юг.
Така се стига до Университетския град. Постройките са модерни, разнообразни и красиви.
Библиотеката се намира в голяма сграда без прозорци. В нея се учат много младежи от цяла Латинска Америка.
Ако Куинси бе пристигнал в града през деня, щеше да се възхити от красотата и големината му. Но тъй като случайността не му позволи да го разгледа, сънят и умората го надвиха и той заспа на първата пейка, която му попадна пред очите.
Всъщност "паркът " не беше парк.
Куинси бе стигнал до градината "Алмейда"!
Не знаеше колко време е минало, когато някаква странна светлина го накара да отвори очи.
Пред него стоеше човек с полицейска униформа и го гледаше сърдито. Преди да каже каквото и да било, полицаят го дръпна грубо от пейката и, без да продума го поведе със себе си.
- Къде ме водите? - попита момчето.
- В полицията, къде другаде?
- Но защо? Какво съм направил?
- Върви и не задавай въпроси!

Куинси се почувства изгубен!
Когато стигнаха до участъка, водачът му го затвори в килия и каза, че ще доведе началника си.
Той остана сам!
Проклинаше съдбата за нещастната случайност, която го доведе тук. Най-лошото бе, че нямаше представа защо е арестуван. Той не познаваше законите на тази страна. Засега можеше само да чака.
Но не му дадоха време да мисли!
Появи се друг полицай - висок, строен мъж застана пред него и като му даде знак да го последва, го отведе в стая, която приличаше повече на адвокатска кантора, отколкото на кабинет на полицейски началник.
На бюрото, зад което седна полицаят, имаше някакъв уред, който приличаше на магнетофон. Разбра, че ще го разпитват, а дори не знаеше какво е направил.
Полицаят натисна копчето за записване и разпитът започна :
- Как се казваш, младежо?
- Куинси Дитрих Медейра. Аз съм испански поданик.
- Няма значение. Ние сме в Мексико, а тук имаме закон, който забранява да се спи по пейките в парковете и градините.
- Но аз не можех да зная това, сър.
- Защо не отиде в хотел?

- Нямам пари, сър, аз съм корабокрушенец, освен това пристигнах късно вечерта. Не знаех къде да отида.
- Как стигна дотук?
- Спасиха ме двама рибари - индианци, които живеят на остров Барбада. Нямам представа как съм стигнал дотам след крушението.
- А как се е движил корабът?
- Бяхме близо до Канкун, когато ни стигна буря. Една огромна вълна се разби на палубата и ме запрати в морето. Видях плаващо дърво и се залових за него. Сигурно съм припаднал, защото се събудих на острова.
- Как се казва корабът?
- " Делфин "
- Сега ме слушай внимателно. Аз ще изляза за малко, не искам да мърдаш от мястото си. Ако това, което казваш, е вярно, всичко ще бъде наред. Но ако си ме излъгал и просто си един от многото нехранимайковци, с които всеки ден се налага да общувам, ще си имаш огромни неприятности. Ясен ли съм?

- Казах ви истината, сър!
- Ще видим!
Началникът изключи магнетофона и излезе. Куинси отново остана сам. Надеждите му бързо се стопяваха и страхът започна да се промъква в сърцето му.
Затворник на 13 години!
Тази мисъл го вледени! Нямаше сили да приеме провалът, който го очакваше.
Когато началникът се появи отново, Куинси нямаше сили дори да го погледне.
- Добре ли си, младежо? - попита той загрижено.
- Да, сър, добре съм! - отговори момчето
Полицаят се взираше в него, после остави някакъв документ на бюрото, въздъхна тежко и отново натисна копчето за запис.
- Корабът ти се е върнал в Испания, а ти си обявен за изчезнал.
Куинси го погледна озадачено.
- Изчезнал... но... как...
- Виж, Куинси! Най-лесно за мен е да те върна у дома, родителите ти сигурно са се поболели от мъка...

- Нямам родители! - отсече момчето - Имам сестра, но не зная дали е в Испания!

- О! - началникът се стъписа от изражението на момчето - И какво ще правиш в такъв случай?
- Щом съм стигнал дотук, ще потърся военно училище. На всяка цена трябва да стана офицер. Дал съм дума пред хората, които са ми най - скъпи на този свят. Когато стана офицер, ще се върна у дома и така ще им се отплатя за мъката, която съм им причинил.
- Няма ли поне да ги потърсиш?
- Не, сър! Ако вие не ми помогнете, сам ще се справя.
Началникът на полицията изключи магнетофона и разговорът се пресече. Той беше удивен от решителността на Куинси. Макар и малък, по всичко личеше, че ненапразно е оцелял при крушението. Имаше добро сърце, и ясни цели, към които упорито се стремеше.

- Какво ще правите с мен? - плахо попита Куинси.
- Ще ти потърсим училище, какво друго? Ще се наложи да ти дадем мексиканско гражданство, тъй като се досещам, че след крушението нямаш никакъв багаж и лични документи.
Знаеш ли, струваш ми се добро момче, затова ще ти помогна. Ще говоря с директора на "ВВУ Санта Катерина". Това е най-доброто училище в Университетското градче. Тази нощ ще спиш в участъка, а рано сутринта се приготви да станеш един от възпитаниците на Ренато Санчес.
- Благодаря ви, синьор - каза Куинси просълзен - много ми помагате. Ще видите, че няма да ви разочаровам.
- Надявам се! А сега отивай да спиш!

С това разговорът приключи.
Съдбата на Куинси се преобърна за втори път. И докато от другата страна на океана го мислеха за мъртъв и скърбяха за него, той вече поемаше по своя път.
Път, който щеше да бъде изпълнен с много премеждия, но и който обещаваше да направи от момчето мъж, офицер и дори капитан на собствен кораб, с който един ден щеше да се върне в родна Испания и гордо да заяви :
"Аз съм жив! Аз успях! "
Така, благодарение на щастливата случайност, Куинси Дитрих Медейра промени завинаги живота си.
Но дълбоко в себе си се чувстваше виновен, че приятелите му страдат. Не направи нищо, за да ги потърси, а трябваше.
Все пак се надяваше, че един ден ще му простят за болката, която остави в тях.
Така, с объркани мисли и чувства, Куинси най - после потъна в дълбок сън.

ВОЕННОТО УЧИЛИЩЕ
КАДЕТ ДОМИНИК САНЧЕС

Рано сутринта началникът на полицията заведе Куинси в училището.
Директорът ги посрещна много сърдечно. Ръкува се и с двамата и се загледа в момчето. Впоследствие се оказа, че в същото училище е и синът му, който беше връстник на Куинси.
- Е, младежо - каза той - от днес си наш възпитаник. Надявам се, че ще се разбираме и ще се учиш добре.
- Бъдете сигурен в това, синьор Санчес.
- Добре! Ще извикам Доминик. Той ще те запознае с подробностите около училищната програма.
- Кой е Доминик? - попита недоумяващо Куинси
- Кой ли? Това е синът ми. Той също учи тук.
- Ще се радвам да се запозная с него, синьор Санчес.
Вратата се отвори и се появи едно момче с униформа. Беше високо, с черни, живи очи. То влезе с войнишка стъпка, чукна токове и с висок, ясен глас изкозирува:
- Господин директор, по ваша заповед се явява кадет Доминик Санчес.
Куинси се озадачи. Ако това бе синът на директора, защо се представяше като войник пред него?
Санчес, изглежда наблюдаваше момчето, защото се засмя.
- Какво има, младежо? - попита той.

- Извинете ме, синьор Санчес, но това момче не е ли вашият син?
- Да! Защо се изненадваш? Моите възпитаници знаят как трябва да се държат, и синът ми не прави изключение. Добре, Доминик - обърна се той към него - свали си ръката. Така. Свободно. Това е нашият нов кадет. Разведи го, покажи му училището и го запознай с останалите кадети.
- Слушам, сър! - отвърна по войнишки Доминик.
Той поведе Куинси из коридорите на голямата сграда. Представи го на всички, след това го заведе в стаята му.
Оказа се, че ще бъдат заедно в нея.
На леглото, което беше отредено за него имаше военна униформа, цивилни дрехи, принадлежности за баня и други необходими неща, които бяха задължителни за момчетата.
- Това ли е моята стая? - попита Куинси.
- Да! - отвърна Доминик весело - По - точно това е нашата стая.
- Значи ще живеем заедно?
- Точно така! Надявам се да станем приятели.
- Аз също!

Момчетата замълчаха.
Но Куинси имаше нужда от някои отговори и държеше да ги получи веднага.
- Може ли да ти задам един въпрос? - попита той.
- Разбира се!
- Защо си дошъл в това училище?
- Много просто! Обичам предизвикателствата, а едно такова обучение си е чисто предизвикателство. Освен това искам да стана офицер. Може би това е единствената причина, поради която съм тук.
- Аз също искам да стана офицер. Дадох обещание, което на всяка цена трябва да изпълня.
- Трябва да знаеш, че това училище е много престижно. Тук се става рано, следва сутрешна обиколка, закуска, после лекции, военни занятия, обяд, кратка следобедна почивка, през която можеш да ходиш до града, военно обучение, вечеря и накрая сън. Лампите се гасят в 23:00 ч. Нощният живот на Мексико е извън тези стени, а ние сме между тях. Тук ние сме изолирани от света навън, дните ни се превръщат в нощи, но за сметка на това излизаме подготвени, готови да се справим с всички опасности , които ни грозят.

Цялото обучение е шест години, през които с волята на съдбата или ще се издигнеш, или ще служиш за посмешище на целия град. Сега разбираш ли защо баща ми е толкова строг?
- Мисля, че разбирам. Ако някой от кадетите се провали, този провал ще бъде записан в досието на синьор Санчес, а това никак няма да е полезно за него.
- Правилно си разбрал, Куинси! - възкликна Доминик - Бързо схващаш. По всичко личи, че си умно момче, а нашето училище се нуждае от такива кадети. Затова се учи добре, за да може един ден да те сочим с гордост. Бъди достоен за нашето училище!
- Ще бъда, Доминик. Обещавам ти, че ще се гордеете с мен, не само ти и баща ти, но и целият град.
Куинси щеше да направи всичко възможно, за да успее. Той вече бе разбрал, че в живота на всеки има само два пътя - да бъде човек, или да не бъде.
А неговата мечта си оставаше морето!
С нетърпение очакваше деня, в който ще се качи на кораба си, и ще се върне в Испания при своите роднини и приятели.
... Изминаха десет дълги години!

За Куинси това бяха години на обучение, дълги тренировки и упорито учение. През това време той възмъжа, заякна, получи диплом със специалност офицер от Мексиканската армия с чин лейтенант.
С Доминик Санчес станаха истински приятели, бяха като братя. Четири години служиха в полза на отечеството, след което прекратиха службата си.
Куинси оправда доверието на Ренато Санчес, получи няколко медала като награда за добро поведение, военни действия и най-добър успех в училище.
Мексиканците го уважаваха и го сочеха за пример. Редом до него бе и Доминик, който спечели доверието му още първите няколко седмици след запознанството им.
С негова помощ Куинси успя да си купи малък кораб, с който един ден щеше да се върне в Испания.
Доминик стана помощник - капитан и боцман (старшина от флотата) едновременно. С лекота се съгласи Куинси да му бъде началник, защото знаеше, че ще се разбират добре. Куинси боядиса кораба в светли тонове, а отпред нарисува гълъб.
Кръсти го "Синята птица"!

Според него птиците отлитаха, но винаги се връщаха у дома.
Затова този символ означаваше завръщане!
В сърцето си той знаеше, че не са го забравили и още мислят за него като за изчезнал, а не за мъртъв.
Десет години Куинси си проправяше път към родна Испания.
Когато денят за заминаването му настъпи, той реши да постави от двете страни на кораба надпис "Испания". По този начин искаше да покаже на всички, че уважава страната си и милее за нея. Не бе забравил и приятелите си от остров Барбада, но трябваше преди това да намери капитан Севаро, за да отидат заедно.
Все пак беше дал дума!

И докато Куинси се готвеше за дълъг път, някъде далеч край Италия, сестра му и Антонио Севаро се готвеха да пуснат котва във Венеция, където щяха да останат около три месеца. Там Анджела трябваше да избере пътя си - да остане на кораба като пасажер, или да се прехвърли във военноморската база в Испания. Нещата се развиваха прекалено бързо за всички.
Приятелите на Анджела решиха да останат на кораба, така имаха по - голям шанс да открият Куинси.
Но се оказа, че трябва да изберат само един от тях. Затова, след кратко съвещание стажантите решиха, че тя е най - подходяща за това.
А Анджела се двоумеше!
Два дни преди да пуснат котва в каютата и неочаквано влезе капитан Севаро.
- Може ли? - попита той.
- Разбира се, сър!

Той седна до бюрото и я погледна.
- Случило ли се е нещо, сър? - попита тя.
- Да, стажант де Каста, случи се нещо, което много ме изненадва.
- Не ви разбирам, сър!
- Ще ти кажа, Анджела - надвеси се над нея Севаро - мислех, че искаш да откриеш брат си. А сега чувам, че ще напуснеш кораба, за да се върнеш в Испания. Но да оставим това сега, то не е толкова важно. По - важни са нашите отношения, които ти искаш да отхвърлиш с лека ръка. Сега трябва да решиш как ще се развият събитията за нас по - нататък.
- За нас? Но, сър, аз не разбирам ...
- Онази нощ, когато те прегърнах, между нас стана нещо. Дори да искаш, не можеш да го отречеш, Анджела.

Севаро се изправи, приближи се до нея и я прегърна. Тя почувства, че той има право. Между тях се бе получило нещо много хубаво и тя не можеше да го подмине току - така.
Едва сега осъзна, че напусне ли кораба веднъж, никога вече нямаше да види Севаро.
- Добре! - промълви тя - Ще остана на кораба, но моля ви, сър, не ме насилвайте. В момента мислите ми са заети единствено с Куинси. Не мога да мисля за любов, когато брат ми го няма. Ще стана ваш пасажер, но само толкова. Всичко друго е без значение за мен.
- Дори и любовта ни? - попита Севаро.
- Дори и тя, сър! Дори и да съм влюбена във вас не бих могла да изоставя издирването.
Севаро я освободи от прегръдката си и я погледна.
- Не ми казвай, че не може да има нищо между нас, защото няма да се съглася с това. Аз съм влюбен в теб и вече не издържам това поведение от твоя страна.
- Моля ви, сър, не ме карайте да се чувствам виновна. Влюбих се във вас против волята си и съм сигурна, че подобна връзка не води доникъде. Освен това когато отново се кача на кораба като пасажер вие ще бъдете мой началник, а връзката ни никак няма да се хареса на сестра ви...
- Това са глупости, Анджела - прекъсна я Севаро - Мислиш ли, че Фатима не се е досетила за нас? Аз не мисля така, напротив. Сигурен съм, че тя вече знае за чувствата ми към теб и навярно е на седмото небе от щастие.

- Но, сър, аз не мога да...
Преди Анджела да успее да довърши, Севаро я прегърна отново и впи устни в нейните. Тя опита да се бори, но чувствата надделяха над разума и бе принудена да се предаде. Тази целувка докосна най - скритите кътчета в сърцето и , и премахна всяка нотка на съмнение, която я измъчваше. Малко по - късно Севаро отпусна прегръдката си и я погледна настоятелно.
- Помисли си, Анджела - каза той - Имаш два дни, след което очаквам окончателното ти решение.
Остави я объркана, но и щастлива!
Объркана от така създалата се ситуация, от целувката, която пречупи сърцето и, но и щастлива от откритието, че е влюбена в Севаро, и, че той също я обича. Поставеният от него ултиматум бе в рамките само на два дни, но Анджела вече бе разбрала кой път трябва да следва.
Щеше да тръгне по пътя на любовта, можеха заедно да бродят из океана, да се пекат на слънце, да се разхождат по палубата, да разговарят и какво ли още не.
Всичко щеше да бъде много по - лесно, ако бяха открили Куинси. Но точно сега нищо и никой не можеше да помрачи щастието и.
Севаро щеше да получи отговора и точно след два дни. А после ги очакваха спокойни дни за каквито отдавна мечтаеха.
Дотогава може би щяха да открият Куинси и тогава щастието и щеше да е пълно.
Засега можеха само да се наслаждават на напълно заслужената почивка и на красивите брегове на Венеция.