Яна ходеше бавно и спокойно по павирания Софийски площад. Една сълза се стече бавно по лявата й буза. Сестра й мина и й се усмихна. Тя беше със своя приятел. Яна й кимна с глава. Тя се чувстваше зле. Главата я болеше, мускулите я боляха, а сърцето я болеше най-много.
Стефан също вървеше, но не беше сам. Той вървеше с новата си приятелка. Тази, която бе заменила Яна. Тази, която сега се смееше на шегите на Стефан. Тази, която сега се наслаждаваше на мекия му, хубав характер и красивото му лице. И още тази, която Яна мразеше. Стефан съжаляваше Яна. Той също я обичаше, но чуствата му вече се изпариха. Сега той беше влюбен само във Еми - новото му гадже.
И Яна, и Еми, и Стефан бяха на по 15 години - трудна възраст, както всеки знае. Тогава чувствата са най-силни и най-чисти. Тогава най-много те боли, когато някой те изостави.
Така я болеше Яна - силно и ужасно. Тя обичаше Стефан повече, отколкото можете да си представите. За нея той беше първата истинска любов, и, както тя бе решила: последната.
Яна продължи да върви по безлюдния площад. Беше есен... късна есен. Листата бяха нападали по паветата. Беше тъмно и мрачно. Беше студено и лишено от всякакво чувство. Беше така, както се чувстваше Яна.