В латинската азбука има 23 букви.
Хирошима, 6. Август, 1945.
Рицарите Тамплиери са имали 23 Велики Майстори.
Сборът на вещиците е на 23 Юни.
Шекспир е роден и починал на 23 Април.
Титаник потъва в утрото на 15 Април 1912.
Полет номер 800: 230 жертви. Експлозията е настъпила на места 23J и 23K.
Буш, Клинтън, Рузвелт - с по 23 букви.
На 11 Декември 1941 Америка обявява война на Германия.
Хитлер се самоубива на 4 Април 1945.
Цезар е намушкан 23 пъти.
Маите вярвали, че краят на света ще настъпи на 23 Декември 2012.
"И в долината на мрачната сянка, ако ходя..", Псалм 23.
Неизбежно в съзнанието ми изниква Сергей Довлатов, който е казал: "Животът ни е само песъчинка в безразличния океан на безкрайността".
Това е като... да оставиш част от себе си Някъде (като да посетиш първите си уроци по пиано).
Не знам защо ми изниква точно този спомен, имайки предвид колко много години са минали от последния път, в който пръстите ми докоснаха клавишите.
Може би се сещам за това, защото и Някъде-то е оставило част от себе си в мен.
Именно онази песъчинка, която се беше наместила в бъбреците. Предизвикваше силни болки, дори покачваше температурата, но каквото и да правехме сякаш беше невъзможно да я изкараме.
Странна асоциация, но точно така беше заседнала и моята песъчинка (вниманието си, към която ще насоча в други редове).
Океанът... онзи всепоглъщащ безкрай, който те подканваше с нежности и ласки да навлезеш в него, след което те завличаше в дълбините си, оставяйки те завинаги там.
Отне ми известно време да напиша тези редове. И не просто какво време да е, а цяла Вечност (или изглеждаше като такава).
Вечността беше именно онова място, на което исках да се отдам (морето на безкрайността, за което жадуваше душата ми).
Знам, че така бяхме утроени хората - искахме, но ни беше страх, затова предпочитахме да се скрием в измислената от нас зона на комфорт, която не беше нищо повече от черупка.
Светът не винаги щеше да е добър и сърдечен към нас, дори напротив. Щеше да ни спъва, блъска; да ни се присмива, манипулира, изолира. И го правеше доста добре. Дали, защото го позволявахме или просто така беше писано да бъде.
(Може би просто си търсехме оправдания, защото не искахме да си признаем, че нещо вече така ни беше смачкало и принизило, че просто не ни се занимаваше).
Което ме подсеща за една мисъл, отново, на някой доста по - умен (разбира се), която гласеше: Преди да кажеш на един пушач, че цигарите ще го убият знай, че нещо вече го е убило.
- Много проникновена мисъл, браво. - възкликна Кучката, запалвайки си цигара. - Отне ти 42 дни да стигнеш до тези размисли и страсти. Не само един тефтер, ами цял живот няма да ти стигне, за да кажеш това, което имаш да кажеш. Ти си първият човек, който срещам и който е толкова много... задълбочен.
След кратка въздишка и няколко дръпки от "отровата" добави:
- Не, не съм се размекнала, все още съм си Кучка и все още мисля, че човечеството е обречено, и че, ако ти продължаваш да вярваш в него, то тогава и ти си загубена кауза.
Това ли бях? Загубена кауза? Нещо, което можеше да се случи, но беше обречено да не се случи?! ...
Едно от 17 неща, които баща ми никога не успя да ми каже гласи: "Хората идват и си отиват. Някои като пауза за цигара, други като горски пожар".
Същото беше и с уроците по пиано: в началото не обичах да ходя, а в края, дори с изкривени пръсти, не исках да спирам.
Уви, това беше едно от нещата, от които трябваше да се откажа.
През годините се сблъсквах с много и различни хора, и моменти, но нито веднъж не се усъмних в плана, който Вселената имаше за мен.
Понякога ме подбутваше, за да вървя напред, друг път ме спъваше, но само, за да закали волята ми и да се изправя отново, но никога, никога не правеше нещата с цел да смачка духа ми.
Аз бях тази, която доста често се изоставяше заради преходни неща и непостоянни хора, вечно бързащи само да преминат, да си вземат нещо от мен, и да продължат сякаш никога не е било.
И в малките часове, когато душата ми се разграждаше на милиони съставни части, само, за да се разпръсне из необятната шир на собствения си Хаос, то точно в този миг Вселената изпращаше някой, който те виждаше във всичките ти цветове, и въпреки кривите ти форми те намираше за чудесен и топъл човек.
А какво повече му е нужно на един топъл човек, освен друг топъл човек, вяра в красотата и чистотата на утрешния ден, както, и в добрите феи?
Когато тръгнеш нанякъде, рядко се замисляш накъде отиваш всъщност. Краката ти те водят, ти ги следваш. Душата ти и всичките ти сетива те дърпат в тази посока, дори да е погрешна. Не задаваш въпроси. Не се съмняваш. Не изпитваш и капка колебание. Дори не се оглеждаш, въпреки големия надпис пред теб. Спираш за секунда (достатъчно дълга, че да се замислиш дали да продължиш и достатъчно кратка, че да го направиш без да мислиш повече).
Дори не се оглеждаш. Пресичаш и продължаваш да вървиш, и къде ще стигнеш не е от особено значение.
Ти просто знаеш, че ще стигнеш. Дали ще те посрещне някой, обаче, от отсрещната страна.. това е въпросът, чийто отговор търсиш.
- Остават ти 6 страници, 188 реда, между 5 и 8 думи на ред, ако ги сложим средно по 7 ... това са 1316 думи. Знам, че са малко! - възкликна Кучката, след което запали цигара, и добави - Не знам как би могла да заключиш себе си в толкова малко думи...
- Оу, не си забавна, Ред! - изръмжа Вълчицата. - Внимавай!
- Или какво? - заканително попита червенокосата, издишайки цигарен дим право в муцуната на звяра.
- Дразни още и ще разбереш!!
- Достатъчно!!! - извика нежното ми Аз. - Днес не мога и няма да ви търпя, така че или кротувайте, или изчезвайте!!
Обрат в историята!
Нежното ми и кротко Аз беше като бомба със закъснител, чийто таймер се беше активирал, и неусетно беше избухнал.
Нямаше предупредителни сигнали, нито някакакви знамения предсказващи природни катаклизми с апокалиптичен край. Просто се случи.
Избухна, след което последваха мрак и тишина.
Може би бяхме устроени точно по този начин ние, човеците - понасяме, търпим, губим себе си заради другите или заради нас самите. Герои сме, понякога сме жертви, друг път заемаме активно нечия страна или си кротуваме, но почти никога не избираме себе си, а когато го направим сякаш часовниковият механизъм в нас се е активирал, и за да навакса - избухва.
Понякога успяваме да увладеем ситуацията без да има големи поражения, но друг път изпускаме контрола, което води до срив с такива последствия, че дори, ако можехме да върнем времето назад, за да постъпим другояче, ефекта нямаше да е кой знае колко по - различен.
Изписвайки тези редове в съзнанието ми изниква един-единствен въпрос, а именно: От какво се нуждаеш точно сега? Не мисли за бъдещето. Не мисли за миналото. Не мисли за нещата, които можеш да направиш занапред, нито за тези, които е можело да поправиш. Кое е нещото, от което се нуждаеш точно в този момент?
- Не знам как да отговоря на този въпрос.. - въздъхнах. - Досега не са ме питали. Досега сама себе си не съм се питала. Може би искам...
- Не, не! Не започвай с "може би". Вселената не обича колебанията. Бъди по - смела, както сама си писала в "Размисли под Българско небе" или както, когато тръгваш нанякъде без да задаваш въпроси, просто, защото така го чувстваш.
- Е, тогава въпросът е лесен. Това, от което се нуждая точно сега съм Аз. Не знам накъде отивам, нито накъде трябва да тръгна, но обичам идеята да се загубя. Очаквам да се намеря така.
- Добре, няма нищо лошо в това да се загубиш. Но, ако не се намериш, как ще се върнеш?
- Не знам дали искам да се връщам. Да си изгубен също не е чак толкова лошо, особено, когато нямаш какво да губиш.
- И все пак, хубаво би било да се преоткриеш някъде по пътя, и да си дойдеш.
- Страх ме е, но може би ме е повече страх, ако остана...
- Тръгвай тогава! Пък ти сама ще си дойдеш!
"Стените на болниците са чували повече истински молитви от църквите, а гарите са виждали по - искрени целувки от олтарите" прочетох някъде.
Звучи ми като мисъл на някой умен човек. Ако не беше умен, със сигурност беше такъв, който се е сблъсквал с най - тъмното в себе си и не се е напускал..
- Чакай .. - прекъснах те. - Човек не може да напусне сам себе си..
- Това възклицание ли е или искаш да кажеш нещо?
- Не знам, всъщност. Винаги са ме напускали. Пък, когато съм си тръгвала аз..
- От другите или от себе си? - прекъснах на свой ред.
- Казах ти, че не можеш да напуснеш себе си! - тропнах нервно с крак. - Винаги съм се борила със себе си заради другите..
- Е, значи, все пак си се напускала. Заради нещо. Заради някого. И защото знаеш каква е цената на това да си тръгнеш от себе си, затова така яростно защитаваш тезата, че не можеш да се напуснеш...
Последва неловко мълчание, което прерасна в.. В какво, всъщност? Не беше плач. Не беше и хлипане дори. Шумът, който издаваше беше така познат, но и толкова далечен в същото време. Последваха още няколко секунди тишина, преди часовникът да удари полунощ.
Това ли беше? Тогава ли се затваряше вратата зад нас? Това ли беше моментът, в който осъзнавахме, че всъщност беше напълно възможно да напуснеш себе си заради някого? ... Можехме да останем, да си тръгнем, да простим (или пък не), да обичаме, да мразим, да помним, да забравим. Но можехме ли поне веднъж да го направим заради самите нас, а не, защото така е било писано да се случи?
- Липсвам си.. - прошепнах.
- Върни се към себе си, тогава. Няма нищо по - трудно, но и нищо по - лесно, в същото време, от това (стига да го искаш достатъчно силно)
Думите се опитаха да излязат от мен, но единствено утихнаха върху устните ми като въздишка, отронена от най - съкровените и неизречени желания, и застинаха някъде там между молитвите и търсенето на..
- Мен ...
Послепис: По - добре да танцуваш в центъра на своята самота, отколкото в ъгъла на нечий живот.. (за хората и тяхната токсичност, скоро)