Затвори вратата, без да я заключва. Слезе по стълбите бавно. 126 стълби, 126 бавни вдишвания и издишвания. Спря се за миг пред входната врата, задържа длан върху бравата. Не беше сигурна, не можеше и да се върне. На 138-то вдишване отвори вратата и излезе навън. 

Зима през март. Снегът беше натрупал през нощта и хрупаше под краката ù. Студът зачерви бузите ù, но тя не бързаше. Стъпваше бавно, несигурна. В едната си ръка стискаше чантата, в другата колебанието. 

На 900 321-вото вдишване докосваше бравата на бегло позната входна врата. Леденият въздух пробождаше всяко вдишване, мека мъгла отброяваше всяко издишване. Ръката ù потрепери върху бравата. Не от студ; несигурност.

Качи се по стълбите. 99 стълби, 99 несигурни вдишвания и издишвания. Той я чакаше там, пред входната си врата, канеше я вътре. Доближи лицето си до нейното, за да слеят дъх. Тя не знаеше кой дъх му е това. Кога е вдишал, кога ще издиша. Беше пред неговата врата, а зад друга врата някъде другаде имаше някой, за когото знаеше кога вдишва, кога издишва, за кого диша.

- Не мога. - каза задъхано и се спусна към стълбите.

Тичаше през целия път наобратно, без дъх. Снегът се стапяше под краката ù, правеше ù път. Изтича по същите 126 стълби нагоре, за един дъх. Отвори отключената врата и дълго държания дъх подари на Него. Ръката ù потрепери върху неговата. Не от студ; любов.