Колкото и да е изтъркано... целият ни живот се върти около любовта... а и как няма да е така,след като тя е най-хубавото чувство,на което човек е способен... без нея животът ни е непълноценен... Вече съм на 35 и малко са моментите,които мога да си спомня, в които не съм обичала, не съм била обичана, в които съм се чувствала нещастна и празна от съдържание... защото това май е моето съдържание - любовта... Мога да кажа,че съм изпитала всички форми и разновидности на любовта,това ми дава куража да се изказвам така смело по въпроса :) Напоследък много често ми се случва да се замислям как бързо минава животът ни - например сякаш вчера завърших гимназия, а се оказа, като преброих, че е било преди 17 години... с университета - същата работа... сякаш до вчера бутах количка с бебе, а днес то ми дава вече акъл коя рокля предпочита да облече... Наскоро ходих и на лекар - там питат неудобния въпрос на колко години си... така се замислих, че ми трябваха няколко минути да броя наум коя година съм родена и коя сме сега и на колко съм години всъщност... После ми направиха " комплимент", че изобщо не биха ми дали тия години, но това е друга тема... почерпих ги, естествено :) Не ми е жал за миналите години, жал ми е само колко бързо се изнизват... Живяла съм ги пълноценно, но и животът тогава беше един, сега е съвсем друг... липсват ми забавленията, безгрижието, чувството, че си свободен да правиш с живота си каквото искаш... Когато човек се ожени, нещата се преобръщат неусетно на 180 градуса и искаш или не, започваш да поемаш отговорности, ангажименти, проблеми... любовта се изнизва неусетно и се заменя с някакви неясни други чувства на дълг, отговорност,лоялност или... и аз не знам какво... Остава някакъв спомен за бурни страсти от първите години, но при всяко поредно разочарование този спомен избледнява... и избледнява... Рядкост са според мен случаите, когато между двамата има пълна хармония и можеш на 100 % да се довериш и споделиш с другия... поне при мен не се получи така... Понякога, при поредния ни скандал, упреците са, че съм като затворена книга, и колкото повече живее с мен, толкова по-малко има чувството, че ме познава... Но животът ме е научил на това - никога на никой да не издавам най-съкровените си тайни, на никого да не се доверявам, и на никого да не казвам какво точно мисля... Правила съм грешки да признавам сторени грехове - освен наранени чувства, обида и раздяла - друго не се получава. Казват, че признатата грешка получава прошка - не е така, може би и хората са се променили, но дори да простят привидно, носят спомена за това, което си направил и вътрешно в себе си никога не ти прощават. Затова - мълчиш - и си по-добре. Друг е въпросът, когато в теб се натрупат изживените емоции и няма с кого да ги споделиш, а чувствата започват да преливат като водопад... но нали затова съм тук :) Когато продължиш в този дух няколко години, в душата ти се събира толкова много... Аз имах късмета да срещна НЕГО - своето второ аз, моята сродна душа - оттогава все едно се преродих... няма нещо - от ежедневните дребни случици, до неща, които са променили целия ни живот, което да не сме си казали и да не сме си споделили... а за всичко останало се разбираме дори без думи... С него съм вече 3 години... за мен е малко... искам цял живот... да го имам в живота си поне като присъствие ... Много дълго време сме говорили, споделяли, помагали сме си... за да остана безразлична към него, след всички неща, които са ни се случили, вероятността да се влюбя беше... влюбих се... с такава сила и страст, каквато досега не съм познавала... дори и повече... просто нямам думи как го обичам - като брат и баща, като мъж и любовник... а може би просто не мога да опиша тази безпределна любов, която изпитвам... И като всяка толкова силна любов осъзнавам, че трябва да бъде свободна, да не се опитвам да я задуша и да я вкарам в някакви рамки... да не се опитвам да ограничавам това как живее, с кого се среща, къде си пие кафето и къде ходи... въпреки, че ми се иска, искам го неистово и само за мен... но не бих го направила, не и ако рискувам и тези чувства да избледнеят... и да изчезнат. Понякога се чудя коя изневяра е за мъжете по -тежка - духовната или физическата - излъгах, не се чудя, знам, че е физическата, а би трябвало да е обратното... Когато една жена намери всичко останало, което липсва у собственият и мъж... вероятността да не се влюби в другия е просто 0, просто няма как... Смятам, че съм реалистка... не искам да губя нито частица от живота,който съм си изградила досега... искам ги и двамата - единият е част от живота ми, а без другия... той би бил просто безсмислен... с единия живея битието, а с другия - духовното... не искам и не бих променила нищо от това... обичам ги и двамата, различно... но любовта има много лица... имам нужда и от двамата...
© Мила Нежна Всички права запазени