За мъжките бради, маските на Хелуин и атентатите в Париж

  Човешките същества открай време са се маскирали, за да прогонят злото. Боядисаните лица и тела на шаманите, нашите кукери, маските на Хелуин – всички имат една цел.Злото да не плаши толкова, да стане нещо, което човек може да приема спокойно и така да го обезцени, да отнеме силата му. В християнството явлението се нарича „помнене на смъртта“.Това е единият мотив при подобни прояви. Има и друг – с отрицателен знак. Да се уподобиш на смъртта и злото, за да станеш „силен“ като него и да побеждаваш. Така хората се обръщат към тъмната си страна и й позволяват да ги завладее и да направлява действията им. Същото се наблюдава и при на пръв поглед съвсем безобидната мода на „джихадистките“ бради, която заля Европа по време на най-ожесточените терористични атаки. Тогава, когато една част от европейските граждани изразяваха съпричасността си с невинните жертви с думите „Аз съм Шарли Ебдо“ и „Аз съм парижанин“, друга част от тях сложиха на лицата си гъсти, непрогледни бради-маски, сякаш казваха: „Аз съм джихадист.“ Защо ли? Със същите мотиви, а и поради сляпо подчинение на модата. Тази мимикрия показва едно – че в света са натрупани прекалено много страх и несигурност и те намират отдушници по най-различни начини.

  Как да намерим решение? Като скрием брадати глави в пясъка с надеждата, че никой няма да дойде да ги отреже, защото кой посяга на този, който е като него – то е все едно да посегнеш на себе си. Или ще извикаме смело: „Аз не съм като теб – отсечи ми главата!“ Или ще грабнем пушките и ще започнем да стреляме по всички брадати, та дано улучим поне един истински джихадист и да им го върнем? А джихадист ли е брадатият Ботев, написал емблематичния памфлет „Смешен плач“? Но Париж, „столицата на разврата“, както я нарече гениалният ни поет приюти гениалните му стихове на една от колоните на Сорбоната, написани със златни букви. Никой и през ум не му минава да отмъщава за горчивите, къде справедливи, къде предизвикани от горест и възмущение думи на един поет с пламенно сърце и собствени убеждения. А повече от век по-късно един обикновен френски журналист, загубил съпругата си по време на клането в Батаклан, написа: „Не можете да постигнете целта си! Не можете да ме накарате да ви мразя“.

  Сърцето на Европа тупти. След като беше тежко ранено след атентатите, над Стария контитент се спусна тишина. Пусти са улиците на древния многолюден град – символ на всичко ценно, което Европа е завоювала в продължение на хилядолетия и на това, към което ще се стреми през следващите векове. Казват, че Шенген се свива. Щял да бъде ограничен само до Бенелюкс и още една-две държави. Пророкуват разпадане на Европа и край на демократичния свят. Някои дори злорадстват. Дори и у нас, където очаквахме след приемането ни в ЕС да потекат реки от мед и мляко, а ние да лежим под дървото и да чакаме златните лъжички да изсипват блага в зяпналите ни усти. Добре че беше гръцката криза, че се усетихме навреме.

  А Париж мълчи, замрял под бледата светлина на празничните преди улици, сякаш спи и сънува. Но не е е мъртъв. Просто сърцето се е свило преди поредния удар, с който да разпръсне светлина и живителна сила към всички части на цялото, наречено Европа, включително и към своята несигурна, клатушкаща се от неизживени комплекси и страхове за бъдешето новоприсъединена периферия, към която се числи и България.

  Не плачете за Париж! Тишината, която сега е надвиснала като дамоклев меч над него, ще бъде кратка – колкото е разстоянието между два удара на сърцето, и същевременно достатъчно дълга, за да побере целия свят – с всичките му илюзии, надежди и разочарования.

  Не плачете за Париж – СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ .   

 22.11.2015