Идваш при мен и ме питаш дали съм добре, получиш-не получиш отговор си отиваш,  отново...
Побелели са косите ти, а си все така млада и очарователна, както винаги...
Даваш своя сън за мен, за да живея пълноценно, но аз питам ''защо?'' и сред глухите стени улавям празно мълчание...
Разглеждам тихичко пожълтелите от старост снимки и усещам отминалото време, загубените спомени, но все така тежащи на сърцето ми.
Съзнанието ми бавно ме отвежда близо до отвъдното и се докосвам до самотата, ах, само как ме ранява деперсонализацията... 

Няма те, мила мамо, няма те...