16.06.2013 г., 10:00 ч.

За нея 

  Проза
1227 2 0
2 мин за четене

       Тя седеше под бледото отражение на лунна светлина в стаята. Беше разгърнала пред себе си тетрадка с нещо написано. Почеркът изглеждаше размит и грозен, сякаш някой беше нахвърлял мислите си набързо. 
       Беше толкова красива, когато я гледах отстрани. Дори не смеех да трепна. Разпилените ù коси се спускаха по страните ù и завършваха с малки макарони на върха. Кафявите очи се взираха в написаното. Изглеждаше сериозна. Съсредоточена.           Погрижих се стъпките ми да бъдат тихи, докато я приближавам. Ала тъкмо направих първата си крачка, когато подът изскърца под нозете ми. Тя рязко вдигна глава и ококори очите си. Зениците ù се свиха. Уплахът се прокрадна през лицето ù. Но след като ме видя и се увери, че съм позната, разсеяно наведе главата си. 
      Беше ми интересно какво толкова съсредоточено четеше, но почувствах тежестта в тялото си и не посмях да мръдна. Самият факт, че не знаех колко дълго ще задържа образа ù пред себе си, ме разубеди допълнително от това ми действие. Просто свалих погледа си и се вторачих в листата. Виждам на далече и си мислех, че това няма да ми попречи да ги изчета, но мигом тя отвори устните си и се обърна към мен. Това ме накара да загубя концентрация и да се откажа от предното си занимание: 
- Защо си дошла?! - тонът ù беше доста сериозен. Сякаш бях дръзнала да притесня най-великата владетелка на Света. 
Наведох глава виновно. Не знаех защо съм дошла, просто от месеци търсех контакт с нея и се чудех как да го осъществя. А ето, че сега просто ми се отдаде тази възможност: 
- Ами... аз... такова... Просто исках да те питам някои неща и мислех, че отговор мога да получа само от теб. 
Тя ме погледна вторачено, а след това добави:
- Какво искаш да "ме питаш"? 
- Ами много неща са - отвърнах аз. - Дори не знам откъде да започна. 
- Започни от някъде... - посъветва ме тя. Въпреки седемнадесетте си години, аз знаех, че в нея мога да срещна истински голям и мъдър човек. Ценен приятел. Съчувствие и всичко онова, което ние- обикновените хора не притежаваме у себе си. 
- Аз, аз... - мислите ми блуждаеха. Затова просто поех дълбоко въздух, а след това леко го отпуснах с цел да успокоя съзнанието си. - Аз исках да те питам защо го направи? 
       Тя замълча виновно. Имах чувството, че на лицето й се изписа дори доза съжаление. След това ме погледна отново право в очите и каза:
- Беше, защото щеше да се случи нещо ужасно. 
- Секта ли?- попитах аз. - Те ли те накараха? Кълна се, ако разбера кои са, ще ги убия! Ще ги унищожа! Ще ги... - ала тя не ме остави да довърша. Беше си такава, никога не позволяваше на хората да таят злоба. След това просто отвърна сухо, колкото да отбие номера на отговора си:
- Не, не беше секта. Но ти ще разбереш. Всички ще разберете. Рано или късно. Спокойно. Просто беше нещо много по-ужасно. 
- Трябва ли да се пазя от нещо? - запитах аз, притеснена от думите ù. Тя поклати глава в отговор. Бледото ù лице продължаваше да бъде все така осветено от лунната светлина. Все така в тъмнината. Красивите ù устни се отвориха и промълвиха...

Следва продължение...  

© Нора Флорова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??