19.06.2013 г., 11:54 ч.

За нея (продължение) 

  Проза
899 1 0
2 мин за четене

- Много скоро ще разбереш. Много скоро всичко ще разберете. Всички...
Замълчах за миг. Чувствах се някак си объркана от този отговор. Исках да знам много повече от това. Исках да знам много по-конкретно. Дали нещо ме грози. Дали грозеше всички ни. И каква беше причината тя да избяга от реалността. Търсех причината в нея.
- Тогава. Тогава кажи ми нещо повече. Щом, очевидно, не можеш да говориш за това, което е било. Тогава кажи ми да кажа ли нещо на някого. Нещо, което да интересува другите. - запитах аз.
      Тя отново замълча за секунда. В очите ù се четеше огромно съжаление, дори страх, погледът ù беше много кротък, но тъжен. Ала не изглеждаше като човек, който изпитва страх. По-скоро като такъв, който в момента е разочарован от себе си. Ала след това, все така замислена, каза следното. Нещо, което се запечата в съзнанието ми и седи там като издълбани букви. Изречение, което ще помня цял живот, а именно:
- Аз много ви обичам всички! Вие сте били по един или друг начин най-близките ми хора. Но не спирайте да търсите истината. Понякога тя е пред очите ни, но ние просто нямаме сърце, за да я видим. Предай на мама... Кажи ù, че тя е силна жена и трябва да се бори. Да не спира да търси истината. Много скоро ще я намери. Всички ще я разберете. Ти я знаеш, но ще я разбереш. Ще я разбереш...
         След тези думи луната отново освети лицето ù. Ала там вече нямаше онези листове. Стаята продължаваше да бъде все така тъмна и изпълнена с дим. Нямаше и следа от моята приятелка.
        Въздъхнах тежко. Загледах се в мрака. Замислих се какво толкова можеше да я е притеснило и да вземе онова ужасно решение. Да унищожи най-ценното - живота си. Просто да го отнеме.
"Да го отнеме... Да го отнеме..." - тези думи се забиха в съзнанието ми. "Тя не е жива" - заключението ми просветна като изневиделица измежду множеството ми въпроси. "Отиде си!"
          Сблъсъкът с реалността внезапно ме стресна. Отворих очи. Часът беше 7:00 - време за работа. Беше сън. Един ужасен кошмар. Кошмар като всички онези, които сънувах, след като тя си отиде. След като беше увиснала на въжето, което според изследователите изплела сама. След като я видях в ковчега - там, студена, но все така красива, каквато беше.

            Липсваш ми! Винаги ще ни липсваш! И сълзите ми потекоха навътре. Навътре към празнотата, оставена от един добър приятел.

 

      П.С. Мили деца, мили хора, каквото и да става, бъдете силни и никога не позволявайте на трудностите да отнемат духа ви! Никога не се предавайте! Не се самоубивайте! Не смейте да посягате на живота си! Не мислете егоистично! В живота и неговата тежест има много трудности, ала хората сме тук на Земята, за да се борим! Нека да бъдем силни и добри, нека да не се предаваме! Нека не оставяме празнота в сърцата на ближните си с такива крайни решения! Винаги търсете помощ! В живота ни винаги ще има ръка за нас - хората, която някой ще протегне! Нека да бъдем добри!

С обич,
Стефизагрия Пасифлора

© Нора Флорова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??