Наложи ми се (за милион и първи път) да се кача във влак. Винаги съм ги предпочитала пред автобусите, без значение, че са по-бавни – в тях купонът е non stop.
Допълзях навреме до гарата, качих се и дори си намерих празно купе. Вярно – втора класа – но не съм придирчива в това отношение. В първа класа все се чувствам като героиня на Агата Кристи и то точно тази, която е предвидена за ролята на труп. С триста зора вдигнах сака горе. Другият вариант беше да чакам някой да се направи на кавалер, но за целта вероятно преди това щеше да се наложи известно време да го гледам с влажния поглед на настинала видра така, че предпочетох да си го спестя. Измъкнах книжката, предвидена за из път и се настаних.
Горе-долу петнайсет минути преди тръгването вратата се отвори и вътре се вмъкна с невероятно сложна маневра дребна баба с бохча на рамо и кашон в ръцете. По звука, идващ от кашона прецених, че там е временното местожителство на ято (или е по-правилно да кажа стадо?) пилета. Нищо, което да ме шок ...