Понеделник. По навик звъня на телефона ти. Внезапно ми отговаряш. Значи вече си се върнал от Лондон! Операцията е минала успешно, туморът е отстранен и макар и отслабнал (то накъде ли повече), животът постепенно се връща в тялото ти.
Настоявам да се видим. Ти пак си поел няколко обществени ангажимента, вече имаш планирани една-две срещи, но в следобеда все пак ще се видим у вас.
На вратата ме посрещащ с усмивка. Прегръдката е дълга и нежна. Отиваме в твоята стая-кабинет. Ти сядаш на обичайното си място пред бюрото. Сядам до теб. Няма много нужда от думи. Ръцете ни сами говорят; пръстите ни се сплитат; учудвам се колко е суха кожата на гърба на дланта ти.
Изваждаш лулата. Въртиш я колебливо в пръстите си и я оставяш.
Обичайният тефтер със задачи и срещи за деня е разтворен пред теб. Отметнал си всичките до една.
Разказваш ми за децата си; как са се грижили за теб в Лондон, какви страхотни успехи имат в работата си.
GSM-ът ми звъни. Не отговарям. За мен светът сега е в стаята с теб.
Публикувано под заглавието "Един перфектен ден" във сп. Инсайт 2005, 10, с. 16
© Павлина Гатева Всички права запазени