Въведението...

"Чакането. Свещената тема на абсурдната драма.

Не са малко мъдреците, които подреждат човешкия живот в три фази: раждане, чакане, смърт. Чакането, в неговите безкрайни варианти – работа, бездействие, бягане на дълги, къси разстояния или на място, пътуване или мечта за пътешествия, здраве или болест, в уюта на природата или в затворено пространство (понякога с решетки) – винаги достига финалната си точка. И това не е нито песимистично, нито оптимистично. Това е просто сблъсъкът ни с времето, което тече неумолимо, без да се съобразява с нашето одобрение или недоволство.

Може би най-смислената еманация на чакането, все пак, е изкуството. Може би. Но то пък, като привилегия само на избрани, неизбежно ражда подсъзнателната ненавист на чакащото мнозинство.

Конфликтът е нерешим, обаче понякога е забавен.

През мрачен дъждовен ден в чакалнята на една гара Мъжът с вестника, Старецът с бастуна и Дамата с воала чакат неизвестно какво – може би е влак, може би нещо друго. Малко встрани Мъжът с виолончелото свири тиха, леко досадна мелодия. В началото тримата нямат нищо против музиката. После започват да се питат как той свири без ноти, каква е пиесата, която изпълнява, дали му плащат да свири непрекъснато едно и също. Тихото раздразнение прераства в явно недоволство, по-сетне в крайна непоносимост към другия, към човека на изкуството или просто към човека, който има свой начин на живот, различен и абсолютно непонятен. Остава само виолончелото и въпросът: Какво да правим с виолончелото? Проблемът с човека е решен, но остава проблемът с предмета.", "Какво да правим с виолончелото?"

Чакането...

Онзи момент между „вчера” и „вдругиден”.

Вечно забързани и неприлично нещастни; безизразно загледани в сивотата, която надничаше иззад витрината, подканвайки ни да се приближим още малко само, и само, за да ни погълне в оная черна дупка, която оставяше след себе си нищо друго, но тишина.

Сладко-нагарчащо чакане с лек привкус на морска сол. Усещане, което взривяваше сетивата, разпръсвайки ги на милиарди съставни части из Вселената.

“Пиша, за да разбера тайната на човешкото същество и най – вече противоречията на човешката природа, и начина, по който могат да се преодолеят. Пиша, за да премина собствените си граници, да ги преодолея, да открия какво точно е скрито в моя мозък и в моята душа.”, казва Матей Вишниек за постановката си „Какво да правим с виолончелото?”

Постановка, която разглежда „свещената тема на абсурдната драма. Чакането.”, Николай Поляков.

Началото...

Тема, която като котва легна в съзнанието ми и като неспокойни вълни ме подбутна за следващите ми редове.

Редове, които малко напомняха за петте етапа на скръбта, но бяха коренно различна тяхна версия, а именно:

Времето...

С него сме в една непрестанна надпревара; вечна борба за надмощие и оцеляване. Никога не е достатъчно или винаги се протаква прекалено дълго; винаги се изнизва бързо между пръстите и никога не е там, когато трябва да бъде. Не е враг, но не е и приятел, и никога, никога не стига за каквото и да било...

Толкова непредсказуемо и относително; неприлично забързано за тези, които се опитват да го задържат, и непоносимо бавно за онези, които са нетърпеливи да отмине.

Отдалечаващо те от най - съкровените ти мечти и желания, и приближаващо те почти със скоростта на светлината към неизбежната гибел на едно „Утре”, което никога няма да изгрее.

Предвестник на лошо време; углошителна тишина, предвождана от виковете на неслучвания и несбъдвания, съпроводени от властващия над всичко Хаос.

Крадец на усмивки, прегръдки и целувки, на щастливи, споделени мигове.

Крадец на нежности, любов и време...

Смъртта...

Бърза и неочаквана или точно обратното - бавна, и болезнена и толкова грозна, и страшна, че никой не смееше да се вгледа в нея...

Животът...

Устрем, търсене, надежда; възходи, падения, катастрофи и... Любов (безумна, усмихната, разплакана, нежна, и болезнена, но истинска, човешка).

Любов, за която си струва да живееш. Такава, за която си заслужава да умреш.

Относителна, неясна и фантастична; чиста, натурална, и нелогична.

Щастието...

Най - голямата борба в живота, за което местим планини, бием се с великани и изпиваме океани. И всичкото това само заради две очи...

Щастие, което се пръсва на атоми и се превръща в огромна, черна, всепоглъщаща празнина. Самота, която те раздробява и те довежда до отказ от съществуване...

Болката...

Онова остро усещане за предателство, самота, изневяра, неразбиране и загуба. Тя е толкова силна и пареща понякога, че изтръпваш под нея парализиран за всичко друго около теб.

Ото Киш е описал болката и щастието в една кратка, но достатъчно силна мисъл - "Щастието е, когато получаваш много, а болката, когато всичко това ти бъде отнето. Повече не искам щастие, защото някога много ще ме заболи."

И въпреки това, човешките същества сме способни да изтърпим и най - пронизващата болка, за да се издигнем после пречистени от пепелта, като феникси, за един нов, по - щастлив живот.

Тъй като сме човешки създания и имаме душа, то болката ни е много присъщо състояние. Антон Чехов описва болката така: "Странно нещо е душата. Никой не знае къде се намира, но всеки знае как боли."

А когато те заболи значи имаш душа, независимо от местоположението й...

Болката е сила. Тя е присъща и на добрия, и на лошия. Единственото, по което се различават хората е как излизат от нея. Едни оставят тежки следи и си мислят, че като наранят, след като са били наранени, ще получат възмездие. Други кротко се изправят и съграждат живота си отначало, правейки го жив огън.

И в един прекрасен ден, който може, и да е зимен, осъзнаваш, че всичко, което трябва да направиш е да оставиш болката ти да те залее. Не да й позволиш да те превземе, а просто да я оставиш да измине предначертания за нея път...

И както великият Елин Пелин е написал: "Ще се оправят работите. Злото не е трайно, доброто е господар на човешкото сърце. Затова не се поддавайте на болката, колкото и силна да е тя. Тя, както злото, което води след себе си добро, води неминуемо след себе си щастие, което напълно сте си заслужили!", "Гераците"

Беше един от онези дни, които разтърсваха душата до основи и не й даваха никакъв покой (запомнящи се, болезнени), защото не винаги нещата се случваха така, както искаме...

Бесните кучета в мен се бяха разбудили и ожесточено напираха да излязат, и да разкъсат всичко около себе си (най - вече мен)

Опитвах се да сдържа състоянията си, но най - вече се опитвах да сдържа гнева си. Гняв, от който бягах така, както Дявол от тамян и който винаги ме застигаше някъде там по пътя... И когато същият този гняв превземеше същността ми единственото, което можех да направя беше да се разбия някъде...

В мен преливаха всякакви чувства и емоции (започвайки от тъмните, и стигайки до най - мрачните), които чакаха нетърпеливо до кучетата да бъдат освободени и понеже често са ми казвали, че Дяволът прилича на мен, облечен в женски дрехи, това, което умеех най - добре беше да облека Дявола, и да пусна кучетата...

Така и направих...

Редовете ми не бяха кротки..

Не и след появата на Достоевските "Бесове", които бяха освободили с лекота кучетата ми и сега редовете ми се бунтуваха..

Във въздуха се носеше гнилостен мирис. Такъв, който те караше да свиеш ръцете си в юмруци, да стиснеш устни и да ги прехапеш със зъби, за да не извикаш.

Чувството е давещо, крещящо.

Хапеш тия устни, стискаш очите и отправяш молба към кокалестите пръсти да отпуснат захвата си, поне малко...

Понеделник вечер.

Такава, в която над града се носеше гнилостния мирис на....

Дори не можех да довърша изреченията си.

Многоточието само по себе си също беше завършек, но някак различен..

Умърсена, душата ми крещеше.. Блъскаше се в стените на собствения Ад, който някога, някъде бях създала за себе си. Драпаше в неистови опити да извади демоните от себе си, които бяха събудили отдавна заспалите триглави кучета.

Такива грозилища бяха, отворили тая паст, с чиито зъби бяха готови да разкъсат на парчета.......

Многоточие.. Поредното такова, което висеше във въздуха и чакаше да се случи, и да се сбъдне.

- Объркваш реда! - изсумтя Кучката. - Върни се малко по - назад..

Така и направих..

Забързана понеделнишка сутрин.

От ония сутрини, които с появата на първите лъчи за деня предвещаваха, че нещо неминуемо щеше да се случи.

С костите си го чувстваш, но така и не можеш да определиш какво е точно..

Може би наближаваше буря. От ония, опустошителните, които след себе си не оставяха нищо друго, но празнота.

Небето беше почерняло (от неслучвания, несбъдвания и всички останали възможни не-та, които съществуваха).

Купести облаци се бяха струпали над планината във възможно най - силно/нежното прегръщане, което тя някога беше получавала.

Щеше да вали.

И въпреки, че не можеше да вали постоянно.. Предстоящата буря предвещаваше именно това...

Щях ли... Щях ли да си спомням нещо от живота си досега, ако ми се отдадеше отново възможността да погубя себе си?

Мислите са разхвърляни.

Пропукват се.

Накъсват се подобно на дреха.

Малките парченца се завихрят с вятъра (този тих безумец хладен) и се разпиляват из Вселената.

Триглавите ми кучета надават вой днес..

В ръцете си държа.. нищо.

Не знам какво е.

Не знам какво е на пътя ми.

Не е ли път като на всички останали?

Тихо е.

Тишината все така обгръща сетивата, създавайки усещането за нещо, което може би е, но никога няма да бъде.

"Неслучвания и несбъдвания", въздъхвам сама на себе си.

Адът, който създадох сама за себе си, някога, някъде, се надигаше.

Хаосът драскаше по вратата, напомняйки за своето съществуване.

В окото на бурята съм...

Краят...

Не взимай от светлината на Слънцето, защото, който загреби алчно от нея - умира! А после никой не се сеща да прокълне този, който ти я е подарил...