Шибан есенен ден. Мрачен, мокър, неприветлив. Отварям очи и всичко ме боли. Все едно не знам на колко съм години и всяка сутрин трябва да ми се припомня.

Чак след кафето успявам да се раздвижа. Поглеждам часовника – минава 11. От офиса са звъняли 4 пъти.

Какво са се разбързали?

Излизам навън и се наслаждавам на 3 цигари с кафето. Мляко и мед! Няма такова кафе.

Връщам на офиса. От конкуренцията са ни хванали за топките. Е и? Трябва да има хляб за всички нали?

Не може да минава така деня. Ще го променя. Започвам да звъня на мацки. Все някоя ще ме накара да се чувствам млад.

Само Шура от Кокаляне върза. Дърта пачавра, ама и аз вече не мога да си позволя да избирам.

Баня, парфюм, и вече пушех по път в колата. Слушах Чамбао и ми ставаше едно такова... Романтично!!! Какво и е на Шура!

Е ще ти кажа какво и е. След 3 часа като звънна съдружника бях толкова пиян, че за секс и дума не можеше да става. Камо ли за шофиране.

Да съм ходел веднага при него да се разбираме какво да я правим конкуренцията.

ВЕДНАГА!

Викам си е по-гаден не може да стане тоя шибан ден!

Звъня за такси. Не мога да карам такъв. 40 минути викат да чакам. Тия луди ли са?

Наблизо има спирка – Бадемовата къща. Някакси намествам краката си в обувките, сгушвам се под дъжда и се отзовавам на спирката.

Сравнително скоро идва рейс, някакъв едноцифрен. Влизам вътре – топло! Брях какво се е случило с този градски транспорт за 20 години?

Сядам. Има места. И се отпускам благо задрямал на стъклото.

-Карти и билети за проверка моля! – високите нотки достигат да ушите ми.

Двама униформени юнаци са вперили хищно очи в мен.

- Нямам билет. Качих се на Бадемовата. Там не продават – опитвам се да фокусирам и да видя кой е главния.

- Е какво правеше на Бадемовата? – пита заядливо.

- Ходих да еба една дърта пачавра, ама толкова се напих, че не ми стана. А ти защо искаш да знаеш?

Известно време имаше сконфузена тишина, после започна дълга лекция колко съм смотан и как трябва да си платя за това. Глоба от 20 лева.

Е смотан, смотан, ама не съм чак толкова. Предложих им 2 лева за билет и да забравим, но нямаше угодия.

Стигна се до заплахи за полиция. Вече се бях поразсънил.

-Викай, викай. Таман ще спестя едно обаждане. Защото и аз искам да ги извикам. Никога няма да ви дам 20-те лева рушвет, които искате от мен. И като дойдат, да знаеш, че ще дойде и моя адвокат. И след като те накарат да платиш разноските по делото и те уволнят може да се окаже, че съм тръгнал на важна бизнес среща и ми дължиш компенсация, защото съм закъснял за нея. А сега ако се ядосаш и ме цапардосаш, ще ми е още по-лесно. Ще предложа на адвоката ми да вземе половината от компенсацията, която изкара и тогава ти остава само да се надяваш, че не му трябват пари и го мързи да работи.

Не взеха двата лева, които им подавах и слязоха тихи на първата спирка както и се очакваше.

Стигнах до бара на съдружника. И се разбрахме как да се оправим с конкуренцията. И я унищожихме.

И знаеш ли защо брат?

Заради един шибан бакшиш, на който са му необходими 40 минути да стигне до Кокаляне.

А и адвоката ми наистина е много добър.

И дали решихме проблема? От тогава телефона ми не спира да звъни от недоволни клиенти и смотани служители. Не сме могли да доставяме... Бля, бля бля. Е как да можем.

Да не би да съм планирал срещата ми с контрольорите?

Та сега брат, търся някой с малко акъл и повечко желание. Не останаха много. Аз ще го науча. Клиенти и пари ще му дам. Като задобрее и половин София ще му отстъпя.

Ама ми трябва скоро. Че много ми липсва конкуренцията...

Да знаеш някой брат?