За тебе, сине...
(разказ)
– Свърши се!
– Кое се свърши бе, Страхиле? – запита учудено баба Злата.
– Пу, че сии... Войната ма, Злато, войната свърши!
– Ааа... войната... миии... тя отдавна свърши, само за нас ще бъде вечна... наш Дамян... там си остана – при войната...
– Кви ги блещиш ма? Пу, да ни та чуй дяволът! Дамян си идва! Скоро ще си е тука! Как ще се зарадва Павлина, като й кажа, а и малкият ще види татко си! Ех!
– Да, Страхиле, да... вярно казваш, тъй е, то аз... нещо... тъй, тъй е...
– Уф! Проклета жена! Дявола за опашката дърпа с тия дивотии... ще си дойде синът, скоро, скоро, а тя... – рече дядото, чумоса с ръка и се поотпусна под смокинята в дрямка...
Пред погледа му се откри бойното поле – в ушите му засвистяха куршумите – един, два, три... патроните свършват, а до него лежи ранен в гърдите едничкият, свидният – синът му... едва дочува дишането му... очите му, полупритворени, търсят бащиния поглед, сякаш молещи за помощ, за спасение... Що да стори Страхил – сам е... насрещ ...