Сънувах. Беше хубав сън, но се събудих. Отново бях сама. Всяка сутрин си задавам един въпрос: Докога?     
  Навсякъде виждам хора без лица, които бързат или не. Птиците пеят, но аз не ги чувам. Слънцето грее, а аз не го виждам.
  Някога обичах птиците! Обичах и слънцето! Обичах пчеличките, тревичките и дори хората, макар че те не го заслужават. Отдавна не мога да обичам. Забравих. А защо ми е да обичам, щом никой не ми отвръща?   
  Сънувах. Беше хубав сън, но се събудих и бях сама. Зададох си същия въпрос: До кога?
  Какво сънувах? Май някой шепнеше, че ме обича? Или че ме мрази?
  Преди умеех и да мразя! Мразех дъжда, огъня, дори хората, макар че те и това не заслужават. Вече не мога да мразя. И това забравих. А защо ми е да мразя, щом никой не ми отвръща?
  Сънувах. Беше хубав сън и в него никой не задаваше въпроси. А се събудих, за да питам: Докога?
  Е, можех да се смея и да плача, да страдам и да изпитвам радост. Вече не мога да чувствам. Не исках, но... забравих. А защо ми е всъщност да чувствам, щом никой никога не ми отвръща?
  Сънувах. Беше хубав сън, но отдавна не желая да се будя сутрин. А вече няма смисъл да питам “Докога?”, щом никой не отвръща в отговор.
  Сега си спомням как преди сънувах. И не исках да питам “Защо?”. В съня поне все още ми отвръщаха. Е, и това забравих. А беше хубав сън и се събуждах...