Понякога й се искаше да има един голям, преголям шкаф. С голяма, преголяма вратичка. И да метне зад нея всичко нехаресващо й в този свят. Да го затвори, да го забрави. И никога повече да не се занимава с дразнещите я спомени, хора, събития, настроения…
Обаче – уви…
Шкафчета имаше у дома си много, но точно този нужният…
А така й трябваше… Знаеше си го – шкафът е именно за подобни неща. Ненужни. Зад вратичката, невидими вече, забравени, скрити от днешния й ден…
Научила се беше от майка си. Отвън – само необходимото. В момента. За пред гостите, за красотата сега, за необходимите дела. В този момент.
Иначе – защо да се пречкат? Защо да я спъват? Защо да й напомнят?
Мъжът й се дразнеше от навика да взема още мокрите съдове от сушилнята и да ги мята в шкафа. Влагата щяла да го развали, моля ти се…
Да, възможно е, но ще стане по-късно. Някога. А в момента не й трябват. Затова…
Ама не бивало да ги мята ей така, поне да се приведе, да ги сложи на рафтовете, да спазва някакъв ред…
Защо? Никой не ...