Как ми се иска само да можех поне още веднъж да изляза под дъжда, да го усетя по лицето си, косата ми да се залепи за него. Щях да се завъртя с поглед, насочен към небето и да виждам как капките падат. Щяха да се разбиват на лицето ми, а аз да се усмихвам, а там отстрани ти ще ме гледаш. Щеше да си безизразен както винаги. Но знам, щеше нещо вътре в теб да трепне и да си кажеш "Какво толкова, нека поне очите ми да се усмихнат" и те ще засияят, защото отново сме заедно, защото сбъдваме мечта.
Как ми се иска поне още веднъж да изляза навън и слънцето да ме погали с лъчи. Щеше да пари кожата ми, а аз щях да се завъртя и косата ми да ме следва, безспирно да препуска около мен. И както винаги ти ще си там отстрани. Ще ме гледаш с онзи усмихнат поглед. И аз ще ти се усмихвам, само ако можех.
Как ми се иска за последно да изляза, когато навън вятърът е в стихията си. О, тогава няма да има нужда да се въртя. Просто ще се оставя на течението да ме отнесе където то пожелае и знам, че няма да ме отдалечи от теб. Ще ме завърти и аз ще обикалям около теб. Ще те гледам, ще ти се усмихвам, знам, че и ти ще го правиш, но не за да ми отвърнеш на усмивката, а защото нещо вътре в теб е трепнало и ти си започнал да ме обичаш.
Как ми се иска ей така като никога да застана под падащия сняг и той да се сипе над мен. Да ме покрие цялата и аз да съм нов човек. И ти ще си там и ти ще си покрит - нов човек. Ще се хванем за ръце и заедно ще се въртим. Ще се смеем звучно, ще се обичаме взаимно.